Last and First Mеn

По дяволите това проклето его и непосилната му гравитация…

Преди немного време проумях, с известно омерзение, че ми идва далеч по-естествено да си представя как светът свършва, отколкото как просто си продължава без мен. Проблемът едва ли е в собствения ми край, той е лесен; плавното линеене на годините и после онова рязко щракване с ключа на лампата, анихилацията на личността; поддава се на разбиране и дори приемане. Защо тогава не успявам да провидя място без да се проектирам по някакъв начин в него и не е ли оксиморонно как почти цялата ни постапокалиптична фикция все успява да бъде „за“ нас – инертната ни диващина, или изначалния ни порив да носим огъня; човешкото това, човешкото онова… Изглежда дори апокалипсисът не е в състояние да избави земята от нашите врява и безумство – не и в колективното ни въображение – и всичко отвъд тях е за умовзора ни като хоризонт на черна дупка. Подобно онази прословута сентенция на Лем за търсенето на огледала в космоса, не успяваме да видим света като магически сам по себе си, като самото нещо. Егото на всеки от нас е по природа склонно да отнесе със себе си към забвението и свят, и въображение. Затова му угаждаме – със съдове, в които да се влее – и сами развиваме потребност от персонажи; нуждата да наденем някого като връхна дреха. Най-хубавото нещо, което Last and First Men прави, е отказът.

Той е донейде унаследен от изходния материал, където драматургия няма, и то не само поради неизбежната компресираност на разказ за два милиарда години и осемнадесет отчетливи разклонения на човешката раса, а и защото Олаф Стейпълдън съвсем съзнателно пише във все още недефинирания регистър на това, което Джон Кемпбъл единадесет години по-късно ще идентифицира и нарече история на бъдещето. И докато чисто хронологичната перспектива би определила романа като прото-история на бъдещето, подобна класификация звучи нелепо – той и до днес остава една от най-пълните, завършени и радикални прояви на феномена. Очевидно свойство – изпреварил времето си. Друго – нефилмируем. Навярно затова и е заснет. Най-смислената причина да адаптираме нефилмируеми книги е, че неизменно се стига до някаква ексцесия; всеки път различна. Гласът на Бога например успя да си екстраполира свой подчертано опак и дискомфортен слой драматургия върху романа на Лем, и снимайки го, захвърли всякакви претенции за човешка гледна точка; впусна се буквално да пресъздава абстрактни концепции с безумни кадри и в крайна сметка успя, по свой начин, да е също тъй труден и неподлежащ на описание като първоизточника си. В Last and First Men Йохан Йохансон подхожда далеч по-минималистично и все пак отново крайно.

Всички онези епични цивилизационни процеси от романа… остават скрити от нас. Всъщност не виждаме нито едно живо същество, камо ли събития и „действие“. Ако първосигналният подход би манифестирал в бързо монтирана вакханалия от CGI панорами, то Last and First Men е съвършено неинтуитивен – той снима, с тегнещо и магнетично темпо, лишени от явна функция монументи насред празни пространства. Доколкото ролята на една екранизация, на филм, е да ни визуализира нещата, за които става дума, той е антифилм – образите му обикновено нямат видима връзка с наратива, а в редките случаи на такава тя е винаги абстрактна и символична. Простено да ви е, ако приемете тъй любвеобилно показаните геометричните абсурди тук като създадени специално за филма – дизайнерска мастурбация на тема „архитектури на висш разум с непознаваема функция“. Всъщност обаче те са просто т.нар. „Споменики“ – разпръснати из природата на бивша Югославия военни монументи; разпознаваемо бруталистки, но и с нетипична за стила изразителност на абстракцията, с всевъзможни неутилитарни кривини.

Естествено, все някой е съзрял нужда, и то от подчертано идеологически характер – брутализмът традиционно се „радва“ на любовта на тоталитарни режими, окичен е с прилежащите им неприятни асоциации. И все пак, той не се поддава на никаква апроприация. Надвишаващата човешките мащаби импозантност, негативното пространство, отказът от покриване на повърхностите… същата тази деперсонализация, в която различни строеве са съзирали потенциал да смажат индивида, в крайна сметка отхвърля и властта. Не би било възможно и комунизмът, и националсоциализмът да го обичат едновременно, ако той изразяваше нещо конкретно за кое да е от двете. В същността си, брутализмът не е нищо повече от форми и пространства за себеотрицание. Йохансон напипва именно това и услужливо вади тези монументи извън контекста им. Снима ги каквито са, без фактологическа информация – само визуална. В този смисъл Last and First Men не е документален филм, но е документален филм.

Освен това е и своеобразно видео есе върху красивата и обречена самоцел на живота. Адаптацията запазва наративния трик на книгата, че всичко това се предава телепатично назад във времето от представител на последния измиращ човешки вид към първия, нашия. Мъдрият ни и възвишен наследник звучи задкадрово и думите му са взети директно от романа, ала по особено избирателен начин, който спестява не само повечето конкретна събитийност, а и всичко за расите между нашата и последната. Last and First Men лишава телепатията от информативната ѝ стойност, свежда я до реторика и в процеса рязко сменя жанра от история на бъдещето към постапокалипсис. Значително по-прост е от изходния си материал, но и по-чист, елегантен, а по заобиколен път и също тъй радикален – отърсим ли се от претенции какво точно трябва да се адаптира, получаваме постапокалиптичен филм като никой друг. Такъв, който най-сетне избира да се отнася за света, не за нас; който разбира, че няма да се проектираме в място само ако това е невъзможно, и има очите да открие, отчужди от нас и стилизира такова невъзможно място в собствения ни свят. Който облагородява брутализма, показвайки го както трябва, и сам по себе си е кинематографичен брутализъм.

Макар генезисът ѝ да е в далечната 1930, адаптация като тази говори преди всичко за нашия културен момент и навярно би могла да излезе единствено от него. Отвръщането от нас самите и всичките ни потенциални версии, индивидуално и колективно – това не идва лесно или естествено; неинтуитивно е. Подсказва затваряне хоризонта на възможностите, някакво усещане за завършек. Не сме в края на цивилизацията си, но можем да го видим оттук и живеем с ясното съзнание, че завещаваме на днешните деца живот на безпрецедентно объркване и разпад. Дали ще ни презрат, задето изобщо сме ги създали в тази ситуация, и дали всъщност не биха били в правото си? На това опитва да отговори филмът със студената си плавна медитативност и отказа да ни въплъти, докато същевременно с блага нарация обговаря достойнството на краткия и несигурен живот. Резултатът, ако и породен от безперспективност, е всъщност полезен и освобождаващ.

И, разбира се, непълно реализиран. Диегетично Last and First Men е трансмисия и го показва недвусмислено – Йохансон избира да снима на 16 мм и образите му са потопени в порой от филмова зърненост, далеч по-хаотична и всепоглъщаща от фината „grain“ структура на стандартните и по-кинаджийски 35 мм. Обектите сякаш изплуват от визуалния шум и едва-едва достигат до нас през времепространството, а по всичко личи и че лентата е била наранена при постпродукцията* – далечен опит за комуникация, акомпаниран от гласа на Тилда Суинтън. Последният е какъвто трябва да бъде – чист и ясен като зимна утрин, оголен от всякакъв афект. Уви, той също има съпровод.

Няма как да не се запитаме какво търси саундтрак в подобна трансмисия. Отговорът, досущ като музиката, е недиегетичен – Йохан Йохансон е преди всичко композитор и е възприел режисьорския си дебют като възможност да се развихри. Резултатът е флуидна комбинация от синтетика и оркестрации, която ефектно гради пространство и абстрактна тежест. В изолация е съвсем добра, ала за нужния тук режим на възприемане е унищожителна. Със своите кресчендота тя опитва да вкара несъществуващи във филма емоционални кулминации, пълни моменти за съзерцание с готови изводи какво следва да чувстваме. Може би изглежда прекалено да искаме и нейното премахване в лента и без това вече авангардно минималистична, но при качествената деперсонализация – на брутализма, и на Last and First Men –  всеки опит за емоционална манипулация е пагубен. Не за друго, а защото отваря място – и за създателя си, и за нас.

По дяволите това проклето его и непосилната му гравитация…