Джой

Поредният съвместен филм на Дейвид Ръсел и Дженифър Лоурънс, Джой, е вдъхновен от (и се опитва да вдъхновява чрез) историята на Джой Мангано, изобретателка на домашни потреби, която осъществява американската мечта въпреки дисфункционалното си семейство, развода си и работническия си произход. Филмът предвещава този край още с началото си, дори и да не сте чували за Мангано, така че единственото което му остава, е да разкаже за пътя до там по особено увлекателен начин – задача, с която той не се справя.

Джой има доста дълга встъпителна част, в която ни запознава с хората в семейството на едноименната героиня (Дженифър Лоурънс): милата ѝ баба (Даян Лад), която винаги е вярвала във внучката си; разведената ѝ майка (Вирджиния Мадсън), чиято единствена радост в живота са сапунените опери; сприхавият ѝ баща (Робърт де Ниро), който се нанася обратно в семейната къща след края на поредната си връзка; бившият ѝ съпруг (Едгар Рамирес), нехранимайко, който все още живее в мазето на къщата ѝ; и двете ѝ много шумни деца, от които на филма му пука само за момиченцето. Всички тези хора се развиват съвсем слабо в хода на сюжета и са там основно за да покажат колко е оправна Джой в метафоричното поддържане на семейния мир и в буквалното поддържане на къщата, в която се пръскат тръби и се срутват веранди. Бих окачествила тези сцени като съвсем леко по-занимателни от сцените в Пътят на Юпитер, в които Мила Кунис чисти тоалетни и се кара с роднините си.

След това първоначално представяне на положението, локомотивът на Джой бавно започва да набира скорост към по-интересната част: изобретяването на самоизцеждащия се моп, процесът на неговото производство и опитите на Мангано да го маркетира въпреки многото пречки. Да, това е по-интересната част.

Струва ми се, че във всички биографични филми има елемент на примирение от страна на публиката. Знаеш какво ще се случи, очакваш определени нива на драматизъм и/или сантименталност и го гледаш предимно заради старанието на актьорите и понякога режисьора. Накрая си тръгваш с относително приятно или леко скучно прекарани два часа и задоволството, че сега ще имаш моралното основание да спориш кое изпълнение е заслужавало Оскар-а повече. Джой горе-долу се вписва в този калъп на усилена актьорска игра, ниски очаквания и гледане по задължение, с изключението, че сценарият му има няколко изключително слаби елемента.

Първият грях е свързан с лошото написване на всички персонажи освен този на главната героиня. Освен вече изброените, които и така са твърде много, се появява и полусестрата на Джой, чиито мотивации и действия принадлежат по-скоро в детска приказка със зла доведена сестра, която завижда и иска да навреди на работливата, добричка, умна, красива героиня. Изабела Роселини също е там, но няма много какво да направи с ролята си на вдовицата инвеститор, която пък вреди само от некомпетентност, без зла умисъл. Най-добрата приятелка на Джой е от малкото персонажи, написани по начин, който не дразни с опитите си за хумористичност, но вероятно мнението ми е повлияно от обстоятелството, че се играе от Даша Поланко и просто много ѝ се радвах да я гледам небременна и извън затвора.

Докато гледах, имах чувството, че филмът изобщо не е сигурен какво прави с всичките си герои. Наистина ли е нужно да са толкова много? Те сякаш служат само за да направят живота на Джой по-труден и оттам – триумфа ѝ по-впечатляващ, но същевременно сценарият очаква на зрителя да му пука за тях и да почувства нещо, когато им се случват драматични неща. В подчинение на стремежа към трупане и трупане на смазващи обстоятелства върху Джой дори най-развитият поддържащ персонаж, баща ѝ, постъпва по начин, напълно несъвместим с характеризацията му до този момент. Не говоря за някакви дребни несъответствия, забележими само за винаги будните критически съзнания на колегите Trip и Random, а за реплики, които те карат да зяпнеш и да излезеш от преживяването на филма, питайки се “чакай, кога този персонаж стана Дисниев злодей?”.

Ето го и героя на Брадли Купър. Режисурата много се старае да постави публиката в състояние на напрегнато очакване, преди да ни го покаже, така че няма да издавам каква е ролята му. Но след тези опити за създаване на напрежение, самият герой се оказва крайно невпечатляващ. В сцените, които предполагаемо ни показват в какво точно е силата му, ми беше неудобно и за героя, и за актьора, и за Дейвид О. Ръсел, който може би си представя, че владее изкуството да създава интригуващи персонажи с малко щрихи.

Калпаво написаните персонажи дори не бяха най-дразнещият елемент от Джой за мен. Много повече ме занимаваше забележително повърхностния, неубедителен, скучен, холивудски, плосък, сгърчващ опит за Репрезентация на Силни Жени.

Вярвам, че този филм е таргетиран към хора като мен, които често мислят за теста на Бекдъл, четат статии за това как не трябва да се хвалиш, че се стараеш да четеш повече автори жени, и непременно гледат речите на Вайола Дейвис, Патриша Аркет и Рийз Уидърспуун относно положението на жените във филмовата индустрия. Историята в Джой изглежда сякаш сценаристите са седнали, зачудили са се какво иска тази конкретна публика и са решили, че трябва да направят филм с уверена главна героиня, която много очевидно и несправедливо извършва купища емоционален и домакински труд, но също така издържа семейството си със зле платена работа извън дома и въпреки всички трудности реализира мечтите си и става парагон на капиталистическия успех. А, всички мъже около нея са или некомпетентни, или не я приемат сериозно, но тя ще им покаже на тях. Това е допълнено от гласа на бабата зад кадър, обясняващ как момичетата трябва да вярват в себе си.

Представата на Дейвид О. Ръсел за финес в този сюжет очевидно е обстоятелството, че някои от жените също са некомпетентни или зли. Чудя се дали някои хетеросексуални мъже се чувстват по същия начин, когато компютърна игра предлага само секси брони за женските аватари.

В крайна сметка, Джой не е твърде лош филм, особено ако не сте от хората, които се вълнуват (например) от дискусиите за персонажа на Мако Мори в Огненият пръстен. За съжаление, в него няма какво толкова да се види, освен актьорската игра на Дженифър Лоурънс, която е в диапазона между “страхотна” и “напълно адекватна”, вероятно в зависимост и от нивата на скука, която изпитвате от филма като цяло, и от принадлежността ви или не към контингента мразещи Лоурънс на общо основание.