Жокера

Някои произведения на изкуството не подлежат на стандартния процес на ревюиране. Понякога причината е в тематичното богатство, друг път творбата е част от по-голям разговор на социално ниво и не може да бъде разглеждана извън този контекст. Жокера обхваща и двата примера и затова този мой материал ще бъде малко по-различен от обикновено. Преди да продължите с четенето, трябва да ви предупредя за две неща. Първо, това не е комиксов филм. В него няма да видите Батман или който и да е друг супергерой или злодей от вселената на DC. И второ, в този материал ще си говорим за психични заболявания, политика, социални течения и токсично поведение. Ако не смятате, че този тип анализ е за вас, можете спокойно да прескочите до последния абзац и оценката. Обещавам да не се цупя твърде дълго.

Жокера не е комиксов филм. Знам, вече го казах. Но лентата на Тод Филипс (познат ни от Последния ергенски запой, който трудно би могъл да бъде по-противоположен на това произведение) е до такава степен лишена от митологичния тон и героичните нотки на комиксовия жанр, че си струва да го повторим. Още на ниво трейлър и ранни новини стана ясно, че този проект ще бъде нещо различно. Хоакин Финикс от години отказва да участва в случаен голям франчайз, като вместо това играе само в арт проекти, в които е лично ангажиран. За да се съгласи да играе в подобен филм, то този филм не би могъл да включва наметала, бойни изкуства или спасяване на света. Но не мисля, че кой да е от следящите проекта можеше да предположи колко различен ще се окаже.

Още с началната си сцена лентата ни вкарва в състояние на тежък дискомфорт. Камерата е навряна в лицето на Артър Флек (Финикс), който се смее истерично и пискливо. След всеки прилив на смях чертите му се изкривяват във все по-силна болка и паника, но смехът продължава, изблик след изблик. Моментът се проточва в усещане на напрежение и зрителят знае, че вижда нещо нездравословно, „грешно“. Артър, както ще научим в следващата сцена, страда от неврологична травма, която причинява агресивни пристъпи на смях, когато е подложен на стрес. Но в този начален момент кадърът се прехвърля върху безчувственото лице на жената, в чийто офис се намираме. Тя е терапевт, част от социална програма за бедни хора, които трябва да бъдат наблюдавани след излизането си от психиатрично лечение. И нищо във въпросите и поведението ѝ не предполага каквото и да било разбиране за реалната болка, криеща се зад истеричния смях.

Това е тонът, с който Жокера поставя първите щрихи на портрета на човек, ритан от живота до степен на пълно поражение. Действието се развива през 80-те години в град Готъм, където върлува бедност и престъпност, където улиците са задръстени от мръсотия, а богатата класа живее зад стените на именията си и не си мърда пръста да помогне. Въпреки измисления сетинг лентата коментира този период в реалния свят. Именно по това време в САЩ биват прекратени повечето социални програми, чиято цел е да помагат на хората, страдащи от психични разстройства, оставяйки ги да гният по улиците – проблем, който до ден-днешен никой не се опитва да разреши, защото с времето става все по-тежък.

Артър е видимо увреден човек. В опитите му да бъде стендъп комик виждаме до каква степен той не разбира хумора и се опитва да го анализира на базата на това на какво се смеят други хора около него. Тази социопатия е подсилена от патологичен нарцисизъм – в неговото съзнание той е герой и жертва: всичко, случващо се около него, е заради и за него, до степен той да създава фантазии за измислени събития около себе си. Зрителят в нито един момент няма усещането, че това е човек, способен да поеме отговорност за действията си. А фактът, че животът го тъпче постоянно – от професията му на наемен клоун, през немотията, в която живее с болната си майка (Франсис Конрой, която е национално богатство, независимо от нацията), та до безразличието и враждебността, с които почти всеки го третира – само му пречи да вижда моментите, в които сам носи отговорност.

Жокера е невероятно майсторски направен филм. Щедрата употреба на музика – както песни от епохата на 80-те, контрастиращи с грозната реалност на сценария, така и инструментален съпровод – и изключително нюансираната кинематография го извеждат на практика до арт кино. Нещо повече – сцените на насилие са толкова натуралистични (за това след малко), че контрастът със свръхестетизираните моменти около тях само води до още по-силно въздействие върху зрителя. А Хоакин Финикс изгражда сложен и нюансиран образ, който ще бъда невероятно изненадан, ако не му донесе номинация за Оскар. На технологично и артистично ниво ми е невъзможно да изтъкна каквито и да било критики.

Но Жокера е и брутален филм, в буквалния смисъл на думата. Насилието в него не е естетизирано, нито е подсилено с черва и кървища, нито се проточва с цел да предизвика отвращение или ужас. Вместо това историята тласка Артър към изблици на спонтанна агресия, които са до такава степен реални и лишени от елегантност или гротеска, че изглеждат почти „документални“. Което, естествено, предизвиква отвращение и ужас по начин, по който никаква форма на „драматизирано“ насилие не би могла. Между действията на този трагично увреден човек и зрителя няма НИКАКЪВ филтър, което води до интензитет, който пък доведе до това немалко кина в Щатите да слагат предупреждения на постера.

Което ме води до социалния елемент. Тод Филипс съумя да се изложи преди няколко дни с изхвърлянето, че „политически коректната култура уби комедията“, което подозирам е шокираща новина за огромното количество свръх успешни комици и сценаристи на свръх успешни комедии, които не разчитат на сексизъм, расистки клишета или хомофобия, за да са смешни. Но за съжаление това малоумно изказване се смеси с отказа на режисьора да коментира някои от аспектите на Жокера, считани за потенциално проблемни*. Тъй като филмът излезе едва този уикенд, все още е рано да се коментира какво влияние ще има върху хора, които са (или се възприемат) в обстоятелства, сходни с тези на Артър, и доколко ще се почувстват вдъхновени да последват „примера“ му. Тази лента не се опитва да „възхвалява“ действията на героя си. Но също както критичната сатира на Боен клуб се оказа невидима за цяло поколение момчета, които решиха, че филмът издига на пиедестал елементарния им токсичен нихилизъм, така и в Жокера има елементи, които определено могат да бъдат интерпретирани като „позволение“ или минимум „оправдание“ за ужасяващите действия на главния му герой. И съответно да вдъхновят хора, които като Артър смятат, че целият свят е отговорен за мизерията им, да „си го върнат“ на въпросния свят.

Отказвайки да коментира рисковете, заложени в историята на Жокера, Тод Филипс де факто абдикира от разговора, който филмът му видимо е предвиден да провокира, което – в добавка с глупостите, които ръси за комедията – доведе до напрегната и гневна атмосфера около премиерата преди повечето зрители дори да са имали шанса да видят творбата му. Доколко лентата има отговорност за подобни проблеми, е въпрос, на който всеки от нас ще си отговори сам. Но истината е, че провокативен филм като Жокера е „опасен“ единствено във вакуум. Тематиката му предоставя прекрасен шанс за диалог на тема умствени заболявания, стигмата и безразличието на „нормалните“, както и провала на обществото да се грижи за хората, които страдат от тях. Това е важен разговор, от който по-голямата част от света (и определено САЩ) има сериозна нужда. Но благодарение на странното дръпнато поведение на Филипс, вместо това спорим дали инцелите ще се вдъхновят да разстрелват зрители по време на прожекциите, и доколко филмът ще е виновен, ако това се случи.

Което е жалко, защото Жокера е изключително произведение. Нюансиран и комплексен образ, изигран по брилянтен начин, поставен в грозна и мрачна история, поднесена с такъв интензитет, че вероятно ще почувствате нуждата да гледате картинки на еднорози с часове след като го видите, за да балансирате усещането за тъга и дискомфорт, които филмът носи. Трудно ми е да го препоръчам на всеки, защото това не е лесен залък за преглъщане и далеч не мисля, че е нужно да си го причинявате, ако сте чувствителни към сцени на нефилтрирано насилие. Но на артистично ниво това е един от най-ярките филми на годината и ако знаете точно какво отивате да гледате, си заслужава безапелационно.