Денят на независимостта: Нова заплаха

Не бих казал, че останах особено очарован от Денят на независимостта. На 11 години ми беше много по-важно колко различен от Старгейт и колко по-елементарен и масов беше, отколкото какви са реалните му качества. На по-зряла възраст мнението ми не се промени особено, но филмът все пак е кадърно направен и остави немалка следа в историята на кино-блокбъстърите.

20 години по-късно, Роланд Емерих решава да тръгне в посока, тотално различна от очакваната, и вместо просто да изсипе по-голям кораб и повече разрушени градове (не че не го прави де), той се спира на алтернативна история, в която последните двадесет години са били посветени на овладяването на извънземните технологии, оставени от нашествениците, в името на защита на Земята от потенциалното им завръщане. Поколението, израснало след войната, е обединено от тази цел, вътрешните конфликти са забравени и като цяло сме свидетели на силно милитаризирана утопия, в която голяма част от днешните проблеми не съществуват.

Естествено, извънземните се завръщат, и този път целта е тотална анихилация, но Земята не е беззащитната мишена, която ги отблъсна на чист късмет преди две десетилетия. Въпреки че светът в Нова заплаха е много по-оригинален, отколкото можеше да бъде, историята е предвидима до болка. Известно количество персонажи са напълно ненужни, диалозите са никакви, отношенията между героите са маркирани, колкото да ги има. При други обстоятелства и в друг жанр вероятно това щеше да ми е проблем. Но нека сме сериозни – апокалиптичната екшън-фантастика е жанр, в който, ако репликите са повече от експлозиите, сценарият е десетка. И няма да обиждам читателите с „вие какво, Шекспир ли очаквате?“ булшит, но истината е, че в подобен филм наистина има нещо много по-важно от дълбоки персонажи и сюжетна логика, и това е факторът забавление.

Е, аз поне се забавлявах доста повече, отколкото през 96-та. Ритъмът на Нова заплаха е динамичен, почти липсват провлачени моменти, и ако изключим ненужните герои, всъщност става все по-добър, докато накрая имаме класическа кулминация, в която всички герои преодоляват препятствията на сюжетните си линии, за да се съберат на едно място за епичен финал, в който всеки има важно участие. Може би това не е интересно за всеки, но мен още от Империята отвръща на удара подобен подход ми носи могъща ерекция, когато е изпълнен добре, какъвто е случаят тук.

Ефектите са на очакваното високо ниво, макар и да се носи лек полъх на мързел. Апокалиптичната разруха е претупана, почти като че ли е маловажна, което в конкретния случай ми допадна, защото Емерих фокусира вниманието върху отговора на заплахата, вместо да рециклира първия филм. В музикално отношение няма нищо особено запомнящо се, което в днешно време е стандарт за фантастичното кино. Не знам кога на продуцентите в Ла Ла Ланд ще им светне, че най-големите фантастични класики имат и епична музика, която в немалко случаи е надживяла славата на самите филми. Актьорската игра е кадърно изпълнен позор, отново в канона на този тип филми, и отново – аз нямам проблем с това.

Денят на независимостта: Нова заплаха не е велико произведение. Филмът няма да спечели Оскар за нищо, видимо и дразнещо губи време да сетъпне следващата част, вместо директно да скочи към нея (защото, нека сме честни, всички предпочитаме да гледаме космическа опера, нежели втора земна инвазия), и не предлага нищо съществено ново. Но въпреки това Нова заплаха доставя единственото нещо, което искаме от него, а именно – динамичен екшън и забавление. Съзнавам, че дори в този жанр това не е достатъчно за всеки зрител, в което няма нищо лошо. На мен обаче ми беше достатъчно и излязох доволен от киносалона.