Търсенето на Дори

Добър анимационен филм ли е Търсенето на Дори?

Да, несъмнено.

А като за филм на Пиксар?

Не блести особено…

Очакванията за тази анимация не бяха никак леки. От една страна Търсенето на Немо е просто много добър – наскоро го гледах повторно и ме заплени също толкова, колкото и преди 13 години (13 ли станаха?). Да не забравяме и за невероятния успех на последния филм на студиото – Отвътре навън вдигна летвата твърде високо. Тук добавям и своите лични очаквания, тъй като хвърлям по някое оче на шоуто на Елън Дедженеръс, или гласът зад Дори. В своето предаване многократно е споменавала колко много ѝ се иска да я поканят за продължение на Немо и когато това най-сетне се случи, тя обяви добрата новина в шоуто, разсмивайки ме с глас и повишавайки очакванията ми до тавана:

Can you believe it has been 11 years since the Toy Story Movie? What’s more incredible – it’s been 7 years since the last Finding Nemo movie […] Everything is possible if you are patient and you beg hard enough on national television. […] And here is the good news – they say I am one of the 5 top contenders to play the part of Dory…

Търсенето на Дори представлява едновременно предистория и продължение на Търсенето на Немо. В предния филм рибката клоун Марлин (Албърт Брукс), с помощта на страдащата от загуба на краткотрайната памет синя рибка (бодлоперка?) Дори, прекосяват целия океан, за да открият Немо – едничкото отроче на Марлин, попаднало по стечение на обстоятелствата в аквариума с тропически рибки на зъболекар от Сидни. В Търсенето на Дори светлините на прожекторите огряват добродушната синя рибка, която все така страда от загуба на краткотрайната памет, но води почти щастлив живот с Марлин и Немо. Внезапен спомен от детството обаче я мотивира да изостави сигурността на рифа и да потърси родителите си. Марлин и Немо добре разбират какво означава да бъдеш отделен от близките си и се заемат да ѝ помогнат в начинанието – все пак именно благодарение на Дори баща и син са отново заедно. И така, тримата тръгват на приключение, но, очаквано, страдащата от амнезия главна героиня се загубва. Приятелите се оказват разделени – Дори търси родителите си, а Марлин и Немо търсят нея. Крайната точка се оказва аквариум в Калифорния, където Дори се надява да открие мама Джени (Даян Кийтън) и татко Чарли (Юджийн Леви). Помощ оказват два тюлена (Идрис Елба и Доминик Уест са отново заедно и са сред най-забавните персонажи във филма), едно проскубано пиле-полуидиот, копнеещ да живее в плен червен октопод*, белуга с развалена ехолокация и ниско самочувствие и късогледа китова акула, която се блъска във всичко. Въоръжена с подобна професионална подкрепа, няма как любимата ни синя рибка да не успее в начинанието! Нали?

Какво работи в Търсенето на Дори?

Филмът може и да не отговаря на високите изисквания на претенциозния и напомпан с очаквания зрител, но все пак погледнат сам за себе си е много по-добър от огромна част от анимациите, с които ни заливат. Пиксар е синоним на качество и дори само визията на Дори го доказва. В отделни моменти се улавях как изключвам и се пренасям в далечния океан, без дори да следя диалога. А като стана дума за изключителна визия, късометражният Piper (Бекас), който върви преди филма, направо ме зашемети. Непременно вижте трейлъра и не забравяйте да затворите зиналата уста.

След това леко отклонение, нека се върнем на плюсовете в Търсенето на Дори. Много ми допадна смяната на ролите – в предния филм Марлин търси семейството си, но този път е ред на Дори да открие своето. Образът на родителя в двете части също не е идентичен – Марлин е пример за консервативен баща, който се опитва да опази сина си от всичко и всички (припомням, че Немо е роден със слаборазвита дясна перка), докато родителите на Дори – все пак до голяма степен идеализирани в спомените ѝ – я обичат безрезервно и се опитват да я научат от малка да живее самостоятелно със своя „недъг“. От друга страна, образът на самата Дори е различен или по-точно – към нея е погледнато от различен ъгъл. Докато в Немо амнезията ѝ беше повод за смях, забавна черта на страничен персонаж, тук е проблем, който я спъва и не ѝ позволява да води нормален живот. Отдалечава я от семейството и приятелите ѝ – буквално, тъй като тя с лекота се губи навсякъде, и преносно – превръща се в бреме и досада за околните (и зрителите). В началото на филма тя толкова пъти повтаря: „Здрасти, аз съм Дори и страдам от загуба на краткосрочната памет“, че буди съчувствие, а не кикот (но също така писва много бързо). В течение на филма обаче израства – става по-самостоятелна, способна да запомня информация за по-дълго време или да си припомня отдавна забравени интересни факти*. Тя успява да постигне всичко това именно благодарение на присъствието на определени „котви“ около себе си. В детството това са били родителите и домът, след това Марлин и Немо с прословутия адрес в Сидни, а по-късно в аквариума в подобна котва се превръща и октоподът Ханк (пардон, септаподът, защото е само със седем пипала, както правдиво отбелязва Дори).

Хареса ми океанът и не само защото е пиршество за окото и събужда желание у човек да се научи да се гмурка, а и защото чрез него създателите на филма засягат важни екологични теми като тази за опазването на околната среда и видовете. Интересно беше противопоставянето между почти непроменения от предния филм кристалносин морски дом на Марлин и Немо и крайбрежните води на Калифорния – доста по-мътни и сиви, обсипани с боклуци. Самата Дори се оплита в найлон и именно този факт я вкарва в карантинната зона на аквариума. От своя страна, аквариумът не е единствено място за забавление за хората, в което малки деца боцкат и вадят от водата бедните живинки, а цели спасяване и лекуване на болните животни с цел пускането им на свобода.

Какво не работи в Търсенето на Дори?

На първо място, както вече споменах – очакванията. Филмът е продължение на забавна и разсмиваща анимация, известен комик изпълнява главната роля, част от второстепенните герои също са комедийни актьори. Човек очаква да се смее. Но в Дори липсва хуморът от Немо (и за доказателство привеждам наблюдавания от мен факт, че в зала с поне 10-15 деца смях почти нямаше). Предвид по-сериозния поглед върху амнезията, нищо чудно да е умишлено, що се отнася до образа на самата Дори. Но за съжаление повечето от комедийните персонажи не успяват да компенсират тази липса. Няма нищо лошо в това един филм да е просто приключенски, проблемът е когато заявките и нагласите са за друго.

На второ място – не само не успя да ме разсмее, но и не успя да ме ангажира емоционално. В нито един момент не ми стана мъчно за Дори, по-скоро изпитвах досада. Нито пък се вълнувах чак толкова от това какво ще стане с родителите ѝ – прекалено идеализирани бяха в спомените ѝ, а особено с българския дублаж, звучаха крайно фалшиво. Като цяло той не е лош, всъщност е съвсем приличен (с някои изключения), но къде са Елън Дедженеръс, Даян Кийтън, Ед О‘Нийл, Идрис Елба? Къде е забавното включване на Сигърни Уивър като високоговорител на аквариума? Много ми се иска скоро да прегледам пак анимацията, но този път в оригинал. Предполагам, че мнението ми – поне що се отнася до хумора, може и да се промени. Все пак озвучаването е достатъчно съществен фактор, който да наклони везните в едната или другата посока.

Друг минус, който мога да посоча, е свързан с темпото. Много неща се случват постоянно, същински водовъртеж от събития. В един момент е толкова динамично, че ме мързеше да проследявам внимателно кой къде се намира и за какво се бори. Героите се разделят почти в началото и съответно фокусът трескаво бяга от едните към другите, като в по-голяма част от времето те са в непосредствена близост, от двете страни на една стена, например. В Немо са избегнали този проблем, защото героите през повечето време са достатъчно отдалечени един от друг и освен това обитават две ясно различими среди.

Освен твърде динамичното темпо, имаше и прекалено голямо количество спънки, които да не позволят на Дори и компания да се срещнат помежду си благополучно. Изключително много се дразня на подобни похвати и съм си кръстила този тип филми армагедонки или тойсторита – когато твърде много неща се объркват едно след друго по най-невероятни начини и почти до финалните надписи си на тръни дали няма още нещо да попречи на героите да постигнат целта.

Търсенето на Дори не е от ранга на шедьоврите на Пиксар, но като цяло е очарователен, мил и достатъчно качествен филм, че да се хареса на малки и големи. И въпреки че част от сцените бих прекроила и подредила по различен начин (някои може би дори бих махнала), повечето елементи ми харесаха сами по себе си. Все пак има я сцената, в която много на брой любвеобилно гушкащи се видри с невъобразимата си сладкост спират движението по магистралата; след което идиличната картинка прераства в диво преследване с камион в насрещното, с октопод, навигиран от риба, на шофьорската седалка, и завършва идилично с чудесна употреба на песента „What a wonderful world“.