Игра на доверие

Какво е да си силна жена? И в какво се изразява силата? Да знаеш кога да настъпваш и кога да отстъпваш? Да можеш да избягаш от ситуация, в която си жертва на насилие? И има ли точка на пречупване, когато е трудно да разбереш как да действаш? Това са част от въпросите, на които Игра на доверие се опитва да отговори.

В залеза на комунизма Даниела (Яна Маринова) е омъжена за син на влиятелно семейство. Макар и без съществено образование, тя има амбиции за самостоятелност, поради което иска да завърши висше образование и да работи. Мъжът ѝ е женкар, който дължи всичко на мама и тати и който се жени за Даниела, само защото тя забременява.

Елена (Луиза Григорова-Макариев) е дъщерята на Даниела. Тя е израснала като свидетел на проблемните отношения на родителите си и отчаяно желаеща да има различен живот. Тя се омъжва за мъжа-мечта и постепенно се превръща в негов придатък, въпреки че постоянно се опитва да да бъде самостоятелна и независима.

Историите в Игра на доверие са базирани на спомените и преживяванията на една от актрисите – Яна Маринова, за нейния живот и този на майка ѝ. Вероятно това е и причината за едно от най-странните неща във филма. А именно, хода на времето. В историята на Даниела, виждаме малката Елена (София Ласкин), или Ели-Мели, както я нарича майка ѝ, с червена връзка на комунистическо пионерче. Пионерче се е ставало в 4-ти клас. Което дори да приемем, че става дума за последната година на комунизма, поставя Елена като набор най-късно през пролетта на 1989 г. И все пак в съвременната история на Елена виждаме една млада жена в края на 20-те, евентуално началото на 30-те си години.

Макар да няма изрично споменаване на конкретна година, моделите коли и смартфони дават някаква времева концепция, според която някак около 10 години от реалността са били извън времевия континуум на филма. Знам, че е педантично да се хващам за подобно нещо, но просто ми се стори толкова абсурдно, че ме изхвърли от историята и ме накара да гледам на нещата по-критично. А и това е най-близкото до фантастичното в историята :).

От гледна точка на актьорска игра, мога да кажа, че съм доволна. Няма излишно рецитиране или драматични театрални пози и мимики. Дори София Ласкин като малката Елена се справя много добре. Определено българското кино има напредък в това отношение. И във връзка с това ще отбележа, че репликите на героите не ме карат да се давя от смях, както се често случва като гледам наши филми и сериали.

Що се отнася до правдоподобността на действията на героините, нямам опит като жертва на насилие. Неща, които на мен ми се виждат като разумна причина да си събера куфарите със скоростта на вятъра или да предприема действия да се защитя като избягам, докато съм временно сама, може да не работят в едно съзнание, смазано от психическо или физическо насилие.

В едната сюжетна линия има един момент, който често се наблюдава и дискутира в реалността – спомените за момента на акта на насилие. Това тук е предадено погрешно и е налично сюжетно противоречие в рамките на самия диалог. Когато Даниела подава жалба за изнасилване в милицията, я питат кога се е случило. Тя се чуди дали е било преди месец или две седмици. Но няколко реплики по-рано става дума, че тя е уволнена дисциплинарно в деня след изнасилването. И тя потвърждава, че е така. Тоест има документални данни кога имено е настъпило престъплението. Не е нужно да се колебае за времето, може просто да се погледне датата на уволнението.

Сюжетно Игра на доверие е разпокъсан, но разказва две пълноценни истории и дори успява да ги свърже в приемлива степен. Проблемът е обаче с уменията на режисьора и монтажистите да осигурят смислен и плавен преход между двете истории за зрителя. Не им се получава. С едно или две изключения липсват адекватни и логични скокове между двете сюжетни линии. Просто се преминава от едната към другата и има само символични обединяващи елементи или отправни точки.

Музиката както в повечето български филми е там, за да я има, и не си струва да се споменава, освен мимоходом. Най-доброто, което мога да кажа, е че няколко часа след филма вече съм я забравила. Костюмите и гримът са на много прилично ниво. Не коментирам дали тези от комунистическите времена са исторически коректни (а и вече установихме, че времевия континуум е малко размит тук), но изглеждат добре. Гримът не отвращава, не ме кара да очаквам действието да се пренесе в публичен дом или водевил в следващата сцена.

Едно от странните неща е доста камерният състав на актьорския екип и понякога почти пустите сцени и от само един или двама човека в тях. Не знам дали е търсен ефект, но някак създава впечатление, че всичко се случва в един почти откъснат, нереален свят.

Най-неприятното лично за мен нещо във филма е постоянното, направо натрапчиво, присъствие на алкохол и цигари в ръцете на героите. Разбирам финансовата полза от продуктовото позициониране, но главните герои биха били класифицирани като алкохолици по съвременните разбирания. А тютюнопушенето все повече се отхвърля в рамките на едно общество, което се стреми към здравословен начин на живот. Тук изглежда почти като психологическа атака, която насажда алкохола и цигарите като нещо нормално и желано. И дори целта да е да се асоциират с болка и травма, не съм убедена, че посланието е предадено по правилния начин.

И, разбира се, задължителните сексуални сцени. Щях да си живея добре и без да видя Камен (Владимир Зомбори) гол в пълния му блясък (и да, пълния му блясък и отпред, и отзад). Уви, има и сцени на сексуално насилие, за което би трябвало да се предупреждава. Някой може да не желае да гледа подобни неща (чувствайте се предупредени). Те са като цяло добре предадени, вижда се травматичното влияние на събитието, но не се отделя прекалено много време на самия акт.

Като цяло, ако искате да ударите едно рамо на българското кино, Игра на доверие не е лош филм, с който да го направите. Не отивайте с големи очаквания, но все пак му дайте шанс.