Свещени мотори

Трудно се намерат по-странни, трудно тълкуваеми и предизвикателни филми от Свещени мотори на Леос Каракс. Оплюта от мнозина критици, приветствана като най-добрата за годината от други, лентата със сигурност ще предизвика силна реакция у всеки зрител, с какъвто и знак да е тя.

Тази рецензия би могла да е много дълга, но уменията ми в кино-критиката надали са достатъчни, за да се справя добре с по-сериозен анализ на филма. А и по-ценно би било, ако просто успея да накарам някого да отиде да го види на големия екран (надявам се, че подобни възможности все още предстоят за България). Затова не мисля да преразказвам сюжета дори с едно-две изречения. Точно този филм трябва да се поеме на максимално непредубедена глава (трейлърът е напълно безопасен в това отношение, от него човек не може да добие и най-малка представа за историята).

И така, без да преразказвам действието, мога поне да кажа неща за него. Поредицата от винетки, които са като нанизани по продължение на времето мъниста, впримчват вниманието по стряскащо ефективен начин. Съзнанието се опитва неистово да свърже логически преживяното, смисълът сякаш е вечно присъстваща константа, която обаче се изплъзва при всеки опит да бъде интегрирана в цялостната структура на произведението, подавайки само мигновени дози сюблимно и илюзорно удовлетворение. Похват, който не е толкова рядък; разликата обаче е, че тук моментът на осъзнаване не е временно, а постоянно отложен. Филмът съвсем преднамерено позволява множество паралелни и динамично разгръщаши се интерпретации, простиращи се от изцяло каузални до клиширано метафорични.

Именно това търкане между силно метонимичното внимание към правдопобността на отделните епизоди и несъответствието им с метафоричен привкус се заравя в съзнанието и го заразява с един трудно описуем интелектуално-интуитивен сърбеж. За два часа този филм може да ви накара да се чувствате като наркомани, или поне мен ме накара да си мисля, че се чувствам така. Като че ли едно от най-добрите му качества се крие точно в екстремното му многообразие и отказ от капсулиране на смисъла. Подозирам, че повечето тълкувания на критици и зрители концептуализират филма като метафора за киното, но той всъщност никъде не показва едносмислено, че тя изчерпва потенциалните му значения. Това само по себе си я прави още по-силна, но в никакъв случай не и единствено възможна или дори най-вероятна. Иначе категоричността вероятно щеше да направи Свещени мотори по-скоро разочарование.

Ако филмът е подобен на наркотик обаче, какъв точно наркотик? Такъв, който принуждава приемника си да мисли на най-високи обороти, да вижда в много цветове, да се поставя интензивно в чужди тела и съзнания, да се съсредоточава върху необичайни детайли, да вярва, че зад всеки предмет може би се крие важна тайна, че смисълът е във всичко и в нищо. Поразително силна кинематография, показваща един крайно сюреалистичен Париж, който е толкова остраннен благодарение на случващото се, че можеше да бъде всеки един голям град. Малко като в книгите на Мураками, Пелевин или пък Пинчън, пълни с образи, които хем са изпразнени от съдържание, хем сочат към скрити за съзнанието, контра-интуитивни структури. Сюреализъм, иреализъм, турбореализъм, магически реализъм, шизореализъм.

Актьорската игра е страхотна. Денис Лавант в главната роля/и е отвяващ и въпреки това не обсебва филма ни най-малко, което засвидетелства още повече майсторството му. В поддържащите роли пък се открояват Едит Скоб, Ева Мендес и Кайли Миноуг.

Мисля да спра дотук и просто да приканя всеки, когото го е зачовъркало любопитството, да си пусне трейлъра и евентуално да гледа филма, най-добре на кино, ако има как.

Оценка: 9/10