Трилогията „Fear Street“

Има нещо много специално, което витае в летния въздух и прави сезона идеален за хорър и страхотии. В горещините ни трябва нещо, което ако не да ни разхлади, поне да ни смрази душите, и Нетфликс се отзовава на помощ. Предишни продукции на платформата не са били особено сполучливи, но с трилогията Fear Street нацелват успешно десетката.

Филмите са базирани на книгите на майсторът разказвач за малки и по-пораснали, Р. Л. Стайн. Една от причините да обожавам ужаси са книгите и сериалът по Goosebumps, та с такъв талант в ДНК-то си Fear Street няма как да не бъде поне малко интересен.

Трите филма дебютират през седмица един от друг. Първо Fear Street Part One: 1994, след това Fear Street Part Two: 1978 и накрая развръзката Fear Street Part Three: 1666. Заедно разгръщат една амбициозна история не само на ниво герои, но и в исторически план, предавайки многопластовостта на събитията и съдбите, които се наслояват едни върху други и всъщност определят същността на един град и съпътстващата му общност. Затова държа да отбележа, че е важно да гледате трите филма, ако не един след друг, то поне в рамките на няколко седмици, за да хванете всички малки детайли, които прескачат от един филм в друг и придобиват собствен живот.

Трилогията за мен остава енигма. Филмите излизат като епизоди на сериал, но не се усещат като такъв. Напротив, следват структурата на хорър филми много добре. Въпреки това не става дума и за обикновена трилогия, чиито заглавия следват една обширна траектория. Напротив, те сформират едно цяло, което не мога да кажа за други хорър поредици. Именно хибридният формат и свежият прочит на установени образи превръщат трилогията в удоволствие.

Fear Street 1994 ни пренася в града Shadyside и неговия съсед Sunnyvale, които в далечното минало са били част от една колония. Както можете да се досетите по имената, в първия град се случват нещастия и престъпления, докато във втория живеят заможни, щастливи и необременени семейства. Ако мога да посоча един минус, то е плоската дихотомия разпад/просперитет, престъпност/благоприличие, която е централна за взаимоотношенията както между героите, така и между самите общности. Все пак филмите са насочени към тийнейджъри, та накъде без мелодрама и случайни разделения на света и хората в него. Чисто визуално Sunnyvale е показан като един лъскав, златен рай с големи бели къщи, докато Shadyside е като американски Люлин – няма измъкване от този занемарен ад. Бих казал, че това само по себе е достатъчно, но много от диалозите рано или късно опират до “тези от Shadyside са бахти проказата” и “ти вече се премести в Sunnyvale и се правиш на по-добра от мен”.

Първият филм се заема да запълни обувките на възможно най-важния слашър филм от 90-те насам – Писък, и се справя доста прилично. Но вместо маскиран убиец с нож (всъщност има и такъв), главният злодей е вещицата Сара Фиър, която, преди да увисне на въжето, проклина целия Shadyside. Никой всъщност не вярва в проклятието, докато не се оказва твърде късно и убийци от мътната история на Shadyside не възкръсват под контрола на Сара, за да видят сметката на главните герои.

Изведнъж целият фолклор около Сара Фиър се оказва истина и всички истории, споменати в първия час на филма, придобиват значимост за опита на нашите нахакани тийн герои да надхитрят смъртта.По този начин сюжетът ни отвежда към Зиги, единствената оцеляла след нападението на вещицата през 1978 и единственият шанс за спасение. И така превключваме към Fear Street 1978, наследник на филми като Петък 13-и и Sleepaway Camp. Сюжетът е класика – деца на къмпинг и убиец, нарамен с брадва, който оставя само трупове след себе си.

Fear Street 1978 се върти около Томи Слейтър, последния известен убиец в историята на града, и проследява как той попада под властта на вещицата. Ставаме свидетели също на опитите на Зиги и нейната сестра да го спрат заедно с помощта на Ник Гуд, приятно момче от Sunnyvale, което впоследствие става шериф. Лентата е прекрасно заснета и улавя този тих ужас на дълбоката гора – ако не изгладняла за плът, то със сигурност не и благосклонна към съдбата на жертвите си. Черната магия се превръща във вирус и отрова, която заразява не само почвата, но и хората.

Уроците, научени от преживяното през 70-те, водят до това главната героиня Дийна да се вмъкне в кожата на самата вещица Сара Фиър и да разберем какво е довело до проклятието и как да се прекъсне тази черна нишка. Така попадаме в света на Fear Street 1666. Очаквах това да е най-слабият филм заради големия скок в миналото и до известна степен това е вярно за качествата му на хорър.

Но пък лентата работи отлично като деконструкция на миналото, на това какво помнят хората и как то определя настоящето. Много по-интересно от зрителска гледна точка, при положение че има толкова много филми за вещици. Решението актьорите от първия филм да населят колониалния предшественик на двата града придава една предопределеност на събитията. Човешките тегоби, гняв и агресия се сплитат в едно кълбо, което, претъркулвайки се, обрича жителите да повтарят едни и същи събития.

Силата на трите филма е като едно цяло да задълбават в теми като наследството на греховете и приемствеността на историята. Кой разказва историята? Кой определя какво помним? Кой печели от това? Какво губим, когато връзката между поколенията се къса? Какво се изменя, когато разкрием истината?

Много често във филми, разглеждащи “зли места”, сме свидетели само на последната глава – какво е най-новото в кървавата история на къщата или града. Fear Street стига до сърцевината по един задоволителен, пронизващ кожата начин.