Дюн Desert Power!

Докато чакахме Дюн, изглеждаше, че адаптацията на класическия роман на Франк Хърбърт може да я сполетят само две потенциални съдби. Филмът или щеше да е невъобразим шедьовър, или катастрофален провал. И сред всички разговори и теории за крайния резултат, изглежда никой не очакваше, че лентата на Вилньов може да бъде по-сложна от тези две крайности.

Ако обърнем поглед назад към предишните филми на режисьора, това е наивен пропуск от страна на интернет теоретиците. Блейд Рънър 2049 беше философска интровертна творба, която разочарова множество зрители, а критиците пък се влюбиха в нея. Наистина ли очаквахме от създателя на този филм да ни даде лесен за анализ Дюн? С което не искам да кажа, че лентата е невъобразимо сложна. Филмът е адаптация на романа – изненадващо директна, ако трябва да сме честни – и не се опитва да бъде нищо друго. Но зад проекта прозира режисьорска увереност, която е впечатляваща, независимо с какви усещания ще ви остави крайният резултат.

Дюн, за тримата незапознати читатели, е историята на Пол Атреидски (Тимъти Шаламе), наследник на една от династиите, контролиращи галактическа империя 8,000 години в бъдещето. Пътуването между звездите е възможно благодарение на наркотичната субстанция меланж, която се намира единствено на пустинната планета Аракис, наричана от местните обитатели Дюн. В началото на историята Императорът отнема контрола над планетата (а с това и над добива на Подправката) от Дома Харконен и го дава на Атреидите, които трябва да напуснат потомствения си дом Каладан и да се пренесат на Аракис. Но бащата на Пол, дук Лито (Оскар Айзък), знае, че това е капан. Императорът иска да съсипе двата враждуващи Дома и очаква конфликтът помежду им да срине влиянието им в Империята.

Пол междувременно получава видения за Аракис в сънищата си, резултат от генетичното наследство, идващо от майка му Джесика (Ребека Фъргюсън), която е част от сестринството Бин Джезърит – жени, използващи меланж, за да развият умствените си и физически умения. На пръв поглед те са съветници на Императора и благородническите Домове, но на практика дърпат конците им с дългосрочната цел да създадат генетично съвършен човек, способен да вижда бъдещето. Джесика вярва, че синът ѝ е този човек. Това обаче няма да има значение, ако Пол не оцелее в конфликта, който го очаква на Аракис. Както казах, Дюн следва книгата много плътно. Макар и да не обяснява всички детайли от света и да пропуска някои моменти от историята, филмът изгражда впечатляващо богата основа. Това дава на зрителите много повече разбиране за вселената му от коя да е фантастична адаптация, която съм гледал досега. Вследствие на което лентата стига докъм средата на книгата и ни оставя с доста силно усещане за To Be Continued…

Дени Вилньов обаче ни има доверие. За разлика от новата адаптация на То на Стивън Кинг например, където подзаглавието „Първа част“ се появи едва във финалните надписи, Дюн отваря смело с „Dune: Part One“ веднага след началните няколко кадъра. Режисьорът има вяра в проекта си и очаква, че и ние ще имаме вяра в способността му да го завърши. Виждал съм доста сравнения между Вилньов и Кристофър Нолан и на пръв поглед като творци те да имат сходни черти. За мен обаче основната разлика е, че с всеки следващ филм все повече изглежда сякаш Нолан режисира за себе си. Вилньов видимо е направил Дюн за феновете.

От самото си начало филмът демонстрира мащаб и компетентност, невиждани в кино фантастиката. Световете на Империята са уникални и безкрайно различни, но същевременно човешката архитектура следва определени архетипи. Брутализмът е видим навсякъде, от гористите склонове на Каладан, през дистопичните комплекси на Гайъди Прайм, та до обрулените от пясъци бронирани сгради на Аракис. Мащабите на отворените пространства с ниски тавани резонират естествено с тази визия за човечеството, разпростряло се из цялата галактика, но поставено под железния контрол на множество фракции. Атмосферата е допълнително подсилена от изпълнения с тимпани, почти милитаристичен саундтрак на Ханс Зимър.Технологията на бъдещето също е подчинена на конкретна естетика. Макар и оригиналният роман да е сред основните източници на вдъхновение за Star Wars, екранизацията прави всичко възможно да се дистанцира от този стил. Космическите кораби пасват на бруталистката архитектура, а вместо титанични подвижни хангари, конструкциите на навигаторите са превърнати в статични тунели, орбитиращи около всяка планета. Орнитоптерите, които са най-динамичната измислена технология в продукцията, са изненадващо реалистични с вибриращите си криле и насекомовидна аеродинамика. Персоналните силови полета пък са извървели дълъг път от майнкрафтските квадратчета на Дейвид Линч.

Актьорите са друг аспект от продукцията, който е изненадващо силен. Нерядко в кастове с толкова много звезди липсва спойка. Не и в Дюн. Шаламе е всичко, което бихме могли да искаме от Пол Атреидски, а Фъргюсън и Айзък ни дават пълната палитра на безпомощност и могъщество, с което Франк Хърбърт описва родителите му. Останалите персонажи от Дома на Атреидите като Дънкан Айдахо (Джейсън Момоа) и Гърни Халик (Джош Бролин) допълват усещането за семейство и лоялност, емблематични за тази династия. 

На обратната страна на монетата Стелан Скарсгаард някак си съумява да е дори още по-гнусен Владимир Харконен от покрития с тумори Кенет Макмилан от филма на Дейвид Линч от 1984 г. Присъствието на Скарсгаард е нечовешко и злокобно, като в повечето сцени с него ъгълът на камерата го прави да изглежда като плаващ във въздуха гигант. Дейв Батиста – ветеран от Блейд Рънър 2049 – има малка роля като Рабан Звяра, но физическото му присъствие е не по-малко плашещо от това на „чичо“ му Владимир.

Ако разделянето на романа на две части е в ущърб на някоя група, то това са фремените – пустинните обитатели на Аракис. Хавиер Бардем в ролята на Стилгар и Зендая в ролята на Чани на практика не присъстват в повече от десетина минути, и фактът, че ще ги гледаме през цялото време в продължението, не помага на настоящото произведение. Вилньов очевидно е наясно с това, защото Пол има нон-стоп видения и сънища с участието на Чани, за да бъде оправдан кастингът на Зендая.

И в това се корени основният „проблем“ на филма. Дюн е първа част. Половин история. Половин шедьовър. Всичко в него работи точно по начина, по който режисьорът е искал, и всички части си идват на мястото точно когато е необходимо. Но никакво ниво на качество не може да промени факта, че лентата свършва по средата на историята. И удоволствието, което ще извлечете от нея, ще зависи от способността ви да се абстрахирате от този факт. Според мен е напълно резонно човек да изпитва разочарование от липсата на развръзка.

Аз нямам такъв проблем. Особено сега, когато Legendary обявиха, че ще видим втората част, ще чакам с удоволствие. Защото, както написах по-рано, Дени Вилньов знае какво върши. Ако предишните му два шедьовъра не бяха достатъчни, то Дюн вече го доказва категорично. И аз му имам доверие да завърши триумфа си и да ни даде едно от най-великите събития в историята на филмовата фантастика. А дотогава ще се наслаждавам на първата половина от историята на голям екран и ви препоръчвам да последвате примера ми.