Х-Мен: Тъмния феникс

Х-Мен: Тъмния феникс е последният филм от поредицата на Fox за мутантите супергеори, спасяващи човечеството, което ги мрази и отхвърля. Няма да се впускам в подробен анализ на всичко, направено в тази поредица, защото това би било по-подходяща тема за отделен материал. Но трябва да отбележа, че в много отношения това е най-ключовата поредица за развитието на комиксовото кино. Оригиналният Х-Мен на Брайън Сингър излезе преди деветнайсет години, много преди да започне обединената киновселена на Марвел и дори преди Спайдър-мен на Сам Райми. Филмите за Х-Мен показват какво може да се направи с този жанр, дадоха пример за това как героите на Марвел могат да бъдат качествено екранизирани. Оригиналните два Х-мен филма на Сингър и до днес остават едни от най-любимите ми супергеройски екранизации. И след това жанрът пое по свой път и колкото повече се развиваше този тип кино, толкова по-маловажни ставаха филмите за Х-Мен.

Същевременно по някакъв странен начин тези филми са най-близкото нещо до истински комикс, което сме виждали на голям екран. Те имат много от компонентите на комиксите, които рядко виждаме в другите медии – отделните заглавия се различават драстично по качество, хронологията е напълно насметена – всеки автор си променя миналото така, както му изнася за настоящата му история, в сюжета минават десетилетия, а героите изобщо не стареят и така нататък. Лентите от обединената киновселена на Марвел са като една стабилна машина – те постепенно въвеждат различни сюжетни линии, после ги обединяват и довършват, редовно пускат кукички, които после водят към нещо. Но комиксите не са това. Комиксите са хаос – постоянно има нови герои, десетки сюжети непрекъснато започват и само част от тях биват довършени, различните истории имат съвсем различен стил и атмосфера в зависимост от автора и художника. И всички тези характеристики действително съответстват на Х-Мен филмите.

Действието в Тъмния феникс се развива през 1992 г., макар филмът нито за секунда да се възползва от това. Мутантите, които десетилетия наред се бореха за признание и уважение, най-после са го получили. Отборът на Чарлз Екзейвиър е харесван от широката общественост и дори изпълнява публични мисии за президента на САЩ. При една от тях Х-Мените са натоварени със задачата да спасят група астронавти. Мисията обаче не протича съвсем гладко и в резултат на това младата Джийн Грей е облъчена с много силна слънчева радиация. На пръв поглед изглежда, че красивата мутантка се е измъкнала без сериозни последици. Но скоро се оказва, че истината не е точно такава…

Тъмния феникс определено не е идеален филм. Всъщност ми е трудно да го поставя по оста лош-добър. Ако трябва да го определя с една дума, бих казал, че е различен. Много личен, но и много хаотичен, много особен, просто много… нетрадиционен. В много отношения лентата стои странно на фона на филмите, които гледаме по кината сега. И все пак Тъмния феникс е чаровен по свой собствен начин и има с какво да зарадва зрителите, особено пък ако въпросните са фенове на поредицата.

По стечение на обстоятелствата това ще е последният филм от поредицата, но не очаквайте епичен и експлозивен финал. Тъмния феникс не е гигантски завършек, не е кулминация на 20 години сюжетни линии. Напротив – той е много малък, едва ли не камерен, сякаш е правен за телевизия. Сблъсъците в него са лични, не мащабни. Той дава финал на историята, започната в Х-Мен: Първа вълна, но без грандиозността на Отмъстителите: Краят например.

Макар заглавието Тъмния феникс да създава определени хоризонти на очакване за това на кого ще е посветена лентата, истината е, че Джийн Грей (Софи Търнър) не е главният герой тук. Тя е централна за сюжета, има много сцени, множество от събитията се въртят около нея, но все пак не е главната. Главните герои са тримата персонажи, на които са посветени последните няколко Х-Мен филма: Чарлз Екзейвиър (Джеймс Макавой), Магнито (Майкъл Фасбендър) и Мистик (Дженифър Лорънс). Фокусът в доста от сцените е не върху действията на Джийн, а върху това как тези три образа ще отговорят на въпросните действия. Имам смесени чувства към решението на режисьора и сценарист Саймън Кинбърг да направи филма такъв – от една страна се радвам, че трите персонажа, към които наистина се привързах през последното десетилетие, са уважени и тук, но от друга наистина ми се искаше фокусът да е върху Джийн. Поне тя е прекрасна при всяко свое появяване. А междувременно Циклопа (Тай Шеридън) и Бурята (Александра Шип) отново са треторазрядни, макар да имат по една-две хубави екшън сцени.

Актьорската игра си остава на високо ниво, което не е изненадващо за поредицата. Макавой, Фасбендър и Лорънс са отлични в изпълненията си и успяват наистина да звучат така, сякаш героите им водят тази борба от десетилетия, макар всъщност никой от тях да не е остарял. Особено когато слушам как Мистик говори и разсъждава за нещата, наистина имам чувството, че тя е била ръководител на отбора от десет години. Същевременно Софи Търнър е просто великолепна! Великолепна!!! Тя успява по страхотен начин да изрази вътрешната борба на Джийн и да демонстрира много достоверно емоциите ѝ. И макар да не съм фен на костюмите, които са ѝ избрали за този филм (повечето са напълно ужасни), много харесах ефекта на това как кожата ѝ се пропуква отвътре от цялата насъбрана мощ. Джесика Частейн пък играе главната злодейка във филма и изпълнението ѝ е скучно, банално и напълно забравимо, като само част от това се дължи на посредствения сценарий.

Един от по-неприятните елементи на филма е, че той се опитва да реабилитира някои от сюжетните елементи на катастрофалния Х-Мен: Последният сблъсък, вместо просто да ги заличи и да направи нещо ново. Една от централните линии в Тъмния феникс се върти около това, че Екзейвиър може би не е постъпил напълно коректно с младата Джийн и е сложил в съзнанието ѝ стени и бариери заради свои егоистични подбуди. Тази история никога не е била част от комиксите за Dark Phoenix, но пък беше основен акцент в Х-Мен: Последният сблъсък. В новия филм точно този сюжет е развит добре и резултатът в крайна сметка е качествен, но сходството с някои реплики и сцени от Последният сблъсък е толкова силно, че ми остави лош привкус.

Друг избор, чиито основания не разбирам, е решението как да бъдат изобразени силите на Джийн. В комиксите Джийн е обладана от древна космическа сила, която се нарича Феникс. Във филма има космическа сила, но тя не се нарича Феникс – Феникс е просто друг прякор на самата Джийн, както беше в Последният сблъсък. Космическата сила не се нарича Феникс, изобщо няма име. И тук идва следващото решение, което може да е доста объркващо за комиксовите фенове. В комиксите Джийн има телекинеза, която най-често е изобразявана като розов мехур или розова мъгла. След като е обладана от космическата сила, Джийн се превръща в нещо като огнена птица. Във филма нещата са противоположни – Джийн по начало е огнена птица, както видяхме в Апокалипсис, това си е нейната лична способност. А космическата сила е изобразена в лентата като розова мъгла. И след като Джийн придобива космичната мощ, тя вече не се вихри в пламъци, а в розова мъгла… Това е просто безумно объркващо за мен като зрител, но може би няма да направи впечатление на по-широката аудитория.

Честно казано нямам идея каква оценка да дам на филма. Някои от елементите му са страхотни, много радващи, но други са доста посредствени. Това не е лош филм, но не е и изключително добър. Успява да изглежда различен и уникален, не е правен по калъп, не е еднакъв, не е поредната тухла в стената. Бюджетът му е близо 200 милиона, но лентата изглежда така, сякаш е правена за 20. И не защото ефектите са лоши, просто в голямата част от времето изобщо ги няма, фокусът е върху личната драма на героите. Тъмния феникс е мрачна лична драма за демоните в нас и свободата на избора. Интригуващ и особен. Затова всичко между 6.5 и 8 би било адекватно.

Но за добро или лошо, тази продукция ще остане в историята като финалната лента за тази версия на Х-Мените. Не знам какво ще е бъдещето. Х-Мен са доста особен отбор – те са екип от различни и странни индивиди, не знам дали Марвел биха могли да направят филм, който да отрази тази им същност. А и не знам дали съвремието ни е способно да роди качествен филм за Х-Мен. Х-мените винаги са били метафора за различни маргинализирани групи в западното общество – цветнокожи, хомосексуални или просто различни. И същевременно никога не са носили този етикет по самовлюбения начин, по който го правят съвременните заглавия като Жената чудо и Черната пантера. Х-Мените като идея са призив за мир, обединение и единство. Те се противопоставят на хората с предразсъдъци, които искат да избият мутантите, но също така се противопоставят на групата на Магнито, който иска мутантите да бъдат признати за по-висши, по-достойни и по-изстрадали от средния човек. Х-Мените разбират ценността на всеки индивид, било то мутант или човек, и се борят за мирно съвместно съществуване. Не знам дали толкова балансирана гледна точка ще намери място в света на повсеместна радикализация и изостряне на омразата и груповите категоризации и у двете страни, които виждам в своето съвремие. Но вярвам, че светът има нужда от Х-Мен. И аз имам. И се надявам рано или късно да се върнат пак, в своя истински облик.