Заклинанието 2

Едно от нещата, с които често изненадвам хората, е, че съм фен на хорър жанра. Почти като неписано правило този тип филми са обикновено боклучави, понякога смешни, a попаднали в погрешните ръце – произведения, будещи доста снизхождение. От време на време обаче се случва правилният режисьор да извае диамант. Късче качествен съспенс, напомнящо ни не само, че изконната цел на киното е да забавлява, но също и за детството, за момента, когато сме затваряли очите в киносалона от страх, че нещо ще изскочи всеки момент. Хорърът е птица, истински различна от останалите жанрови филми именно със способността си да пренесе мигновено зрителя в едно много отдалечено във времето емоционално състояние и така да въздейства максимално на чисто ирационално ниво. По този начин, заигравайки с една от най-първичните ни емоции, страхът, хорър филмът може да бъде и инструмент за вкарване в съзнанието на зрителя на различни алегории, идеи и концепции. Така както стори The Witch – един от последните примери за изключителен хорър. За разлика от него обаче Заклинанието 2 не си поставя тази цел. То не иска да занимава с проблематика под повърхността или да ангажира зрителя с психологически послания. Не търси и не предлага подтекст. Има едничката цел да ни изплаши качествено и да ни върне към онези моменти в киното, за които вече споменах – със затварянето на очите и тръпките по гърба. Цел, която успява да изпълни повече от задоволително.

За да се потопите в света на Заклинанието 2, не е нужно да сте изгледали предходната част. Динамичната двойка Ед и Лорейн Уорън (изиграни от Патрик Уилсън и Вера Фармига) се занимават с разследване на паранормални дейности. Докато първа част показваше историята им зад конкретен случай в САЩ, то тази описва случай, който ги отвежда в Лондон, така че това са две максимално автономни истории. Разбира се, препратки към събитията от предната част съществуват, но те няма да попречат на общото възприятие за филма. Спретнатата, праволинейна на пръв поглед история за единадесетгодишната Джанет, която бавно, но сигурно се превръща в тийнката от Екзорсистът, се оказва костелив орех за семейство Уорън. В крайна сметка повечето врякане, тръшкане и зловещи кошмари човек би могъл да обърка и с ефекти на съзряването, така че изначално спецовете са скептични. Зрителят – не толкова. За това се е постарал специално майсторът Джеймс Уан, чиято режисьорска филмография може да се похвали със завидно количество добри съвременни филми на ужасите, както и актрисата Мадисън Улф, чиято Джанет изглежда правдоподобно полудяваща. Логично, в един момент Уорънови също осъзнават, че нещата са сериозни и са изправени пред свръхестествен проблем… или по-скоро проблеми, тъй като в къщичката в Енфийлд се случва горе-долу всичко, което може да си представите, че себеуважаващ се демон/полтъргайст би тръгнал да прави. Ама ВСИЧКО. Казах ви – историята е банална. Няма да крия, че развръзката също не блести с нещо особено. Тоест, клише до клише си прави компания с трето клише.

Особеното и стойностното в Заклинанието 2 е лекотата, с която Уан ни потопява в историята и умението му да ни накара да подскочим лекичко, въпреки до дупка изтърканите скърцания на врати, премествания на предмети, изскачащи лица, злобни привидения и злокобна музичка. Истината е, че за разлика от вече споменатия The Witch, Заклинанието 2 не е достатъчно специален, за да не се слее с голяма част от други добри филми на ужасите, подобно на предшественика си. Но тъй като хорър от ранга на The Witch никне рядко, то никой фен на жанра няма да остане разочарован от произведението на Уан. Ако обаче изпитвате предразсъдъци спрямо жанра и по принцип не ви допадат ужасите, това не е филмът, който ще преобърне вижданията ви кардинално.

За хората, които са гледали предходната част, мога да кажа, че това е по-слабият от двата филма на атмосферично ниво, а донякъде и на сценарно, но за сметка на това е по-забавният, а определено чувство за хумор и самориония често вървят чудесно с този жанр (все пак цялата кариера на Тим Бъртън почива върху това). Освен това чисто визуалното презентиране на свръхестествените елементи тук ми допадна много повече. Това, което не ми хареса, бяха някакви недомислици, като момента, в който ползват London Calling за история, чието действие е ситуирано през 1977, и тем подобни детайли, но това са бели кахъри. Също бих отрязала още 10-15 минути от финалния материал, но това съм си аз и го намирам също за несъществен дефект.

Ако трябва да обобщя, Заклинанието 2 е много добре сглобен класически хорър, който не блести с нещо зашеметяващо, но изпълнява функцията си извънредно прилично и е един от най-гледаемите и забавни представители на този жанр за годината. Дали ще ви стресне? Надали, но някои моменти могат да ви поизнервят.