Анна

Не съм свръхголям фен на Люк Бесон – не му следя специално кариерата, само каквото ми попадне къде на кино, къде по някоя кабеларка. Но всички негови филми, които съм гледал, ми харесват. Когато се появиха новините за Анна, режисиран и писан от него, не бях прекалено ентусиазиран, но очаквах нещо симпатично в негов стил. За съжаление по-скоро се разочаровах.

Предполагам, че за никого няма да е изненада, че Анна е шпионски екшън за хубаво момиче*, което бие лошите. Анна работи като фотомодел и същевременно убива хора за правителството. В един момент ѝ идва твърде много и решава да се оттегли. Обаче one does not simply stop being a political assassin. Ако сте гледали Атомна блондинка или Червената лястовица, сте гледали и Анна.

Те разказват, практически, една и съща история, като всеки от тях претендира за различна степен на реализъм. Трите филма са супа от едни и същи продукти. Взимаш концепцията за таен агент тип Джеймс Бонд и за екшън герой а-ла Джон Уик. Обединяваш ги и, в идеалния случай, получаваш шпионски трилър с интезивни и интересни екшън сцени. Правиш главния герой жена. Колкото по-сексапилна, толкова по-добре. Слагаш някакво количество секс и си избираш естетика за софт пейзажна порнография. В крайна сметка излиза солидно сексистки продукт с хубави жени в провокативно облекло, които трошат главите на двуметрови горили с десет пъти повече мускулна маса от тях, в процеса се опръскват целите с кръв и получават по някоя и друга рана и/или синина, която по случайност е толкова добре позиционирана, че само подчертава сексапила им. Общо взето можете да спрете да четете ревюто тук. Това е есенцията на продукта.

Не трябва, обаче, да сме толкова несправедливи. Люк Бесон копира само себе си. Посочената концепция всъщност той я е измислил (или поне пръв я е реализирал във времената, когато Ангелите на Чарли още са изглеждали като жени от кориците на любовни романи) с неговата Никита.  Пък и екшънът тук не е толкова, колкото в Атомна блондинка, и е далеч от количествата в Джон Уик. За съжаление, това е по-скоро минус.

Бесон се опитва да ни покаже драматична и емоционална история на главната героиня Анна (Саша Лус), която е прецаквана от всички и самата тя иска да прецака всички и да се пенсионира. В началото е наркоманка, която живее по ръбовете на обществото в разпадащия се Съветски съюз. Постепенно взима живота си в ръце и, благодарение на някои случайни срещи, успява да стане успешен модел и още по-успешен наемен убиец. Филмът предлага на зрителя преплетена сюжетна линия, която не върви хронологично и непрекъснато скача напред-назад. Ако не внимава достатъчно, е напълно възможно човек да се изгуби и да се обърка кой момент кога в историята е, особено предвид странната технология на екрана, която е толкова извадена от контекста на времето си, че няма накъде повече.

Какво имам предвид? Практически през цялото време гледаме фентъзи. Филмът започва 1985-а, пет години преди разпадането на Съветския съюз. После скача напред в бъдещето, после пак назад, но през цялото време червената част от героите са от Съветски съюз (въпреки че в офисите на КГБ имат карта на Русия, а не на Съветския съюз и до името на Анна има руско знаме, а не съветско). А в Съветския съюз на Люк Бесон през 1985-а има банкомати, лаптопи и възможност да се кандидатства във флота чрез попълване на апликация в интернет. В Париж от 1990-а пък има флашки и кадрите от охранителните камери се записват не на видеокасети, а на хард-дискове. Общо взето положението е крайно объркващо.

Сред тези странни елементи на сцената излиза Люк Евънс в ролята на Алекс Ченков (никой не знае защо дори руските му колеги не му викат Саша). След него се появява и Хелън Мирън, която изглежда се забавлява да играе Олга – началник на отдел и заместник-директор на КГБ. Руският, на който си говорят героите в началото, е изместен от английски с тежък руски акцент от Евънс и Мирън, но от време на време разговорите пак превключват на руски и после на английски. Все едно хората в Съветския съюз не могат да решат как да говорят помежду си. Американският контрапункт на Алекс и Олга е агентът на ЦРУ Лени Милър (Килиън Мърфи).

Тримата поддържащи всъщност се справят добре с играта си. Актьорите успяват да представят и да внушат основните мотиви на образите, които играят. Олга е стара чанта от КГБ с епично минало, Алекс е ментор, който явно подкрепя и тайничко харесва Анна, а Лени Милър е отвратително мазен класически филмов агент на ЦРУ, който всъщност е добро момче.

Във филма има точно една сцена на гън-фу, но Люк Бесон решава, че иска да сложи акцента другаде. В един момент имаме и комична сцена с остроумни реплики, но и тя е единствена за целия филм. Постепенно вървим към трупане на напрежение, някои относително предвидими обрати и кулминация, но всъщност тя изобщо не се усеща като такава. Което е странно, защото по принцип Бесон си изпипва добре нещата и е известен с умелото съчетание на елементи, така че да повдигне напрежението и да те накара да ти пука за неговите герои. За съжаление тук такъв елемент просто няма.

В крайна сметка Анна е не особено сериозен летен филм, към който зрителят трябва да подходи без високи очаквания. Ако харесва лекички шпионски истории с малко екшън и хубаво момиче в главната роля, ще се забавлява. И със сигурност не трябва да очаква нито Никита, нито дори От Париж с любов.