Представяме ви извадка от наскоро проведено интервю на познатия и любим писател Брандън Сандерсън, проведено от една от новоизгряващите звезди сред общността на Колелото на времето, ютюбърът Даниел Грийн. След репортажите на The Daily Trolloc за сериала, Даниел е второто най-горещо нещо към настоящия момент за феновете, така че възможността да интервюира любимия си/ни писател бе особено вълнуващ момент. Пълната версия на интервюто можете да изгледате тук:

Превод: Light One

 Интервюто съдържа спойлери за цялата поредица Колелото на Времето

Даниел Грийн: На пазара тъкмо излезе новата Ви книга Starsight. Вероятно сега доста обикаляте, промотирате и всички други неща покрай това събитие.

Брандън Сандерсън: Наистина е интересно, защото прекарваш цялото това време като писател сам в стаята си, опитвайки се да пробиеш, разказвайки истории, като се надяваш някой в ​​крайна сметка да ги им обърне внимание. Тогава започват да те публикуват, което е страхотно чувство, но след това осъзнаваш: „О, сега трябва да разделя времето си между седенето в стаята си, писането и обикалянето да убеждавам хората да четат книгите, които съм написал.“ Някакво странно жонглиране между тези неща, което не си очаквал. Аз лично си мислех, че ще седя в мазето си, ще разказвам истории и други хора ще се занимават с промотирането им. Но читателите искат да се срещнат с мен, искат да разговарят с мен, което е супер ласкателно и готино, но това също означава, че трябва да постигнеш наистина добро разпределение на времето си в тази работа.

Наистина е странно, защото аз съм човекът, който проектира обувките, аз съм знаменитостта, която носи обувките, за да промотира обувките, аз съм и изпълнителният директор на компанията, която продава обувките, и изобщо това са много различни роли, които трябва да изпълнявам. Ти си подготвен творчески и просто искаш да разказваш истории, но бизнес страната на процеса просто не е нещо, за което бях подготвен или дори толкова заинтересован. Много хора не си дават сметка, че да станеш писател е на практика да започнеш бизнес. Вероятно същото се отнася и за кариерата в Youtube. Ти също на практика си собственик на стартъп и съответно това идва с всички главоболия на собствения бизнес – а повечето от нас нямат необходимите познания по икономика или мениджмънт или нещо подобно. Така че голямото облекчение за мен е фактът, че успяваме да го направим, без да се сблъскаме с IRS* или да ме съдят наляво и надясно.

ДГ: Едно от нещата, които винаги чувам от хората, които са Ви срещали или работят с Вас, е как общувате активно с общността и феновете си, което е просто впечатляващо. От моя гледна точка изглежда, че сте много активен в Twitter, като и постоянно актуализирате напредъка на писане на книгите си.  Това го разработихте с времето или беше нещо от първия ден? Вие сте единственият автор, който е толкова открит на какъв етап е в писането на книгите си.

БС: Отчасти това си е моят собствен стил. Но и отчасти аз съм продукт на моето поколение. Сега съм на четиридесет години, така че не съм повече новото дете в квартала, но години наред бях първото поколение, което израсна с Интернет, което също публикува книги, и израснах в ерата на Интернет, когато започна да се превръща в нещо голямо.

Първо преживях ерата, в която исках да чуя повече за любимите си автори, тъй като нямах никаква възможност да разбера, когато новите книги на Дейвид Едингс или Робърт Джордан, или Ан Маккафри ще излязат. След това преминах през периода, когато Интернет беше навсякъде, но голяма част от старата гвардия просто не го използваше много и което бе някак разочароващо за мен. Робърт Джордан имаше блог и беше добър блог, който съществуваше в един от фен сайтовете, но можеше лесно да усетиш, че той просто пишеше нещо и го изпращаше на друг човек, който след това го публикуваше онлайн. И разбира се, Джордж Р. Р. Мартин има свой блог, въпреки че го нарича не-блог.

Това е поколението, от което аз идвам. Но хората вече не правят блогове, вече всичко са социални медии, и когато аз пробивах, те тъкмо започваха да набират сила. И аз естествено започнах да я използвам. Не беше планувано от моя страна като маркетингов ход или нещо друго. Просто посещавам тези уебсайтове. Аз съм в Reddit, защото попаднах на Reddit преди 10 години, когато сайтът започна да се увеличава и си казах: „Ей, това е готино!“ Платформата ми позволява да намеря нещата, които исках да чета, а и не само там. Публикувам във Facebook и Twitter, защото съм във Facebook и Twitter.

Исках да знам повече за любимите си автори и когато станах писател, осъзнах че мога аз да давам това, което исках като читател. Онова, което намирам за наистина очарователно обаче, е следващото поколение. Хората, които имат едновременно YouTube и писателска кариери като Джон Грийн. Сега социалните медии и новите медии, като YouTube, са преплетени със старите медии като разказването на истории по наистина завладяващи начини – смятам, че всичко това е доста готино.

ДГ: Еволюцията на всичко това е много интересна. Когато Вие пишете неща като „сега съм на 532 страница, втора ревизия“, веднага си мисля как съвсем доскоро на авторите не им се е налагало да се занимават с нищо такова. Толкин е знаел, че иска да напише Властелинът на пръстените, всичко друго не е част от писателската кариера, със сигурност не да правиш среднощни чатове по Youtube канали.

БС: Това е един различен свят. По някакъв начин изглежда, че е чисто нов, а по друг начин всъщност изглежда като ехо на нещо, което някога е било. Примерно да се върнеш назад и четеш за Микеланджело или други от тези велики художници в миналото. Те са били част от общност, местна общност от хора, които са били наясно какво правят, взаимодействайки с другите художници. Те са имали група от покровители, които тогава са били богатия елит, за които те са работили. Сега просто имаме това в по-голям мащаб и намирам това за много интересно, като отзвук на старите покровители. Сега ние имаме собствени покровители в платформата Patreon. В онези дни, един художник би имал заможен покровител, който ще му каже: „Добре, направи това произведение на изкуството. Добре, сега направи каквото искаш и аз ще бъда щастлив.“ И това е наистина интересно като творец и като разказвач в нашата модерна епоха.

ДГ: Ще отправя същото предупреждение, което вече направих в интервюто си с Брент Уийкс. Убеден съм, че в следващите десет години Вашият издател ще поиска да започнете собствен YouTube канал. Ще се наложи да правите влогове.

БС: Да, свикнах с тази идея. Обаче не знам дали правенето на влогове все още е гореща тема. Смятам, че всяко поколение има своето нещо, което прави, и се придържа към него. Както за моето поколение бяха блоговете, Facebook и Twitter. Но по-младите хора не ползват Facebook и Twitter. Поколението помежду ни записва влогове и ползва Instagram. Но какво ще правят децата ми? Имам момче на 12-годишна възраст. Той е точно по този път и той прави всичко това. Сигурен съм, че ще е нещо съвсем различно, може да не е Youtube. Макар че вероятно ще бъде, като гледам как си прекарва времето – гледайки клипове на игри и случайни влогъри, правещи си шегички един на друг. Да, децата ми точно така си прекарват повечето време.

ДГ: За мен интересно е дори не толкова какво точно ползват децата, а как го ползват. Аз съм от края на milennial поколението и за мен все още има стена между живота ми и канала ми. Но при по-младите влогъри, сякаш няма такава. Сякаш всичко се записва, дневни влогове. Мен ме плаши малко.

БС: Наистина е забавно да виждам хората от моето поколение и малко по-големи деца, като децата на Джак Блек, включвайки го във всички техни занимания. Интригуващо е да гледаш как това се превръща в семейно забавление. Може би моят дванадесетгодишен син ще ми каже един ден, с камерата: „Тате, ние правим влог. Какво правиш днес?”

Работата ми не е много вълнуваща. Имам много хора, които ми пишат неща като: „Мога ли да започна стаж при Вас? Мога ли да бъда чирак при Вас? Какво мога да направя? Мога ли да Ви взема чаша ледена вода или нещо подобно?“ Защото те просто искат да бъдат замесени в процеса. Но истината е, че няма нищо за правене. Аз седя пред компютъра и… мисля, като това трае 8 часа. Няма нищо друго.

Не знам дали сте чували, но хората са се опитвали отново и отново да стартират нещо като най-доброто риалити шоу за писатели, подобно на Американски идол, където ще вземат куп писатели и ще ги сложат на едно място. И всеки път такива проекти се провалят, защото писането не е интересно. Продуктът от писането е интересен, да, но реалното  му създаване не е. Подобни шоута процъфтяват от това, че има конфликт между хората, защото възникват всякакви проблеми и хората могат да си говорят помежду си за разрешаването им. Ако аз се сблъскам с проблем, седя един час и мисля как да реша проблема и в крайна сметка опитвам нещо и ако не се получи, ще опитам нещо друго. Ще бъда просто един човек на един стол с една клавиатура.

ДГ: Да, много е драматично в Танцувай със звездите, когато някой падне и навехне глезена си. Не си счупвате пръстта, когато пишете на клавиатурата.

БС: Ще осъзнаеш, че си направил грешка, едва няколко дни по-късно, когато си кажеш: „О, аз се отклоних по този път, опитвайки тази идея, но тя просто не работи. Трябва да се върна и да преработя изцяло.“ Истинска скука е.

ДГ: Оттук май можем да се прехвърлим на основната причина да правим тези интервюта, да даваме поле за комуникация между читателите и автора. Ето един въпрос от нашите Patreons. Какво беше усещането в деня на излизането на Буря се надига, преди да получите обратна връзка? Как се чувствахте, незнаейки как ще Ви приемат феновете на Колелото на времето?

Брандън Сандерсън: Това вероятно беше един от най-нервните моменти, които съм имал. Може би за Спомен за светлина беше повече, но не съм сигурен. Може да беше Буря се надига. Бях изключително нервен. Заради начина, по който работя, като цяло улавям много добре как хората ще реагират на моя книга преди публикуването. Имам доста бета-читатели, хора, които четат книгата предварително, и получавам честни отзиви от тях, които не са повлияни от други читатели. Почти никога не съм изненадан от отзивите на книгите ми.

Обикновено съм изгладил повечето от проблемите, с които съм се сблъсквал, минавайки през целия този процес на бета читатели. Но за Буря се надига, ние имахме само четирима бета-читатели, защото с толкова Хариет, вдовицата на Робърт Джордан, се чувстваше удобно и те бяха хора, на които трябваше да разпечатвам копия на JordanCon и да им ги предавам, защото не можеше да има електронни копия. Хариет беше много притеснена от изтичането на книгата, което бе разбираемо. Отпечатах копие и го предадох на Джейсън (бел. прев. – основателят на Dragonmount), като му казах: „Добре, ти си единственият ми бета читател, казвай ми нещата направо.“ Дори и така имах някакъв инстинкт за това как ще бъде приета книгата, но бих казал, че да, това беше най-трудното ми публикуване.

Относно моята публика за различните ми книги имам доста добра идея за това какво им харесва, какво не им хареса и подобни неща, като не правя много редактиране. Опитвам се да пиша, разбирайки, че нещата, които хората не харесват в една книга, то вероятно няма да им харесат и в продължението ѝ. Винаги търся къде съм направил пропуск, когато мисля, че хората ще се радват на нещо, а те не го правят.

Буря се надига беше много нервно събитие за мен. Имах представа, че ще има проблем с Мат, че ако има място, където не съм съвсем нацелил добре, това ще бъде той, защото знаех за това от Джейсън. Аз се опитах да го поправя, но просто още не бях готов за него. Уменията ми не бяха на нужното ниво по това време. Мисля, че станах по-добър с напредването на книгите. След публикуването на Буря се надига, като цяло получих реакцията, която очаквах. Това наистина бе облекчение за мен. Все пак нещата, за които знаех, че са слабости, все още си бяха слабости, като проблемите с времевата линия и персонажа на Мат. А за нещата, които си мислех, че са силни, се потвърди, че наистина са силни страни. Това ми даде голям тласък, опитвайки се да работя върху нещата, които съм по-слаб, а също и продължавайки да следя инстинкта си за нещата, които мисля, че хората ще харесат.

Единственото нещо, което бих казал, че ме изненада, бе че публиката искаше повече от персонажа на Падан Фейн. Това не излезе като проблем при бета-читателите, но получи широка реакция сред редовите читатели на последната книга. Сега, поглеждайки назад, мога да се съглася, че виждам проблема. Можеше да напиша още една глава за него, която да доведе до по-задоволителен финал, тъй като следваме пътя на Падан Фейн още от първа книга. Това е единственото, за което бих казал, че мина под радара ми.

Въпрос: Как протече процесът да се появи книгата на бял свят, от момента на получаване на телефонното обаждане с въпроса дали ще се заемете до написването на първите страници на Колелото на времето? Предполагам, че от точка А до точка Я е било интензивно пътешествие.

Брандън Сандерсън: Да, това беше така. Аз получих обаждането през септември или октомври, с което Хариет ме попита дали се интересувам. След това ѝ отне известно време да помисли, за да потвърди избора си. Тя отново се обади през ноември 2007г. и ми каза, че аз съм човекът, когото тя иска да се заеме с работата.

За тези, които не знаят, аз не познавах Хариет или Робърт Джордан. Това обаждане ми дойде като гръм от ясно небе. Просто един ден получих обаждане по телефона. Не кандидатствах или нещо подобно. Сключихме сделка наистина бързо. Казах на моя агент просто да се съгласи, като нямаше значение какво ще е предложенето, просто да каже „Да.“ Той не беше доволен от това, но аз исках нещата да се случват бързо. Хариет ми предложи много добра сделка като първа оферта, така че това в крайна сметка нямаше значение.

Отлетях за Чарлстън през декември. Спомням си, че беше декември, защото можете да проследите това в момента, когато излезе интервюто в сайта на Dragonmount, след като се публикува съобщението за мен. Направих това интервю точно преди пътуването. Хариет ме взе от летището и ме закара до дома си. Как да опиша Хариет? Тя е като кръстоска между южняшка аристократка, любимата ти баба и наистина, наистина добър редактор. Тя забелязва невероятни неща в текста и наистина е в състояние лесно да достигне до сърцевината на нещата. Попита ме дали искам вечеря. Аз ѝ отвърнах: „Искам края на историята!“, при което тя отиде и ми донесе материала.

Това, което Робърт Джордан е оставил след себе си като информация може да се раздели на 3 групи.

Първо има сцени, които той беше написал. Като написаните сцени заедно с бележките от следващата част са около 200 страници. Това, което беше написал, бяха основно сцените от пролога на трите книги, които разделих – селянинът, който седи на верандата си и гледа как пристига бурята (бел. прев. – от пролога на Буря се надига), младежът в Пограничните земи, който получава меча от баща си (бел. прев. – Среднощни кули) и други подобни сцени. Той беше писал за Егвийн в Бялата кула, беше свършил работа по сцените на Мат в кулата Генджей и беше написал епилога. Единственото нещо, което липсваше в епилога, бе Перин (бел. прев. – тук забравя да спомене и относно липсата на информация за новия Амирлински трон). Написал е малки парчета от сцени.

Втората група са записки от интервюта, правени от неговите помощници, и конкретни бележки за това какво да се напише и как да се напишат някои сюжетни линии. Например за Ранд е оставил няколко крайъгълни точки, конкретно как за него да протече Последната битка. Такъв тип инструкция е „своеобразен конфликт в Ранд между това дали на хората да им бъде оставена свободна воля или не“. Не е писал много страници за Ранд, а просто е оставил инструкции. Писал е подобни за Егвийн и за Мат. Инструкциите за цялата сюжетна линия в Бялата кула бяха най-подробни спрямо останалите записки и писмени материали. Но за Перин всъщност нямаше нищо. Имаше едно изречение, че накрая се издига в крал и толкова.

Третата група от това, което имах пред себе си, бяха дискове с няколко гигабайта информация, свалена от компютъра му. Хариет и помощниците на Джордан дори не бяха напълно наясно какво им е пълното съдържание. Това са бележките, които Терез бе разглеждала в библиотеката в Чарлстън (бел. прев. – част от които Ви представихме в две статии в списанието).

Не прекарах много време да се задълбавам в тази информация. Имаше наистина много неща, но почти всичко беше вече покрито от речниците за единадесетте книги, които Джордан беше правил, с малки промени тук-там, смесени със списъци с имена или списък с разни статии. Примерно той имаше цяло есе, което някого е написал за обработването на кожа и само бележка, гласяща: „Искам това да го използвам някъде“. (бел. прев. – и наистина беше използвано в сцена с Аша‘мана Андрол)

Рових се известно време в бележките и бързо разбрах, че нямам представа каква част е важна и каква част не е. Така че помолих Хариет да използвам помощниците на Робърт Джордан, за да бъдат моите библиотекари за тези данни. Ако имах въпрос, щях да им изпратя да го търсят в бележките. Вярно е, че можех да прекарам няколко години в изучаването им. Мисля, че някои фенове много биха искали да го бях направил. Това обаче просто не е моят процес. Имах бележките от първите две групи и разчитах на своите инстинкти от многократните препрочитания на поредицата.

От януари 2008 година започнах препрочитане на поредицата, като споделях в блога си своите впечатления от книгите, знаейки, че аз ще завърша поредицата. Докато четях, търсех висящи сюжетни линии, които Робърт Джордън беше оставил с открит край. Аз съставих голям списък с тях, като го изпратих на помощниците, за да проверят дали има информация в бележките за тези висящи нишки. Опитвах се да разгадая каква е предначертаната съдба на героите, така че да мога да разбера примерно накъде Джордан е водил Перин в сюжетната му линия. Но той не бе оставил нищо по въпроса какво трябва да правя с Перин, какво е естественото развитие за Перин оттук нататък. Обмислях как да направя това по начин, който ще доведе до логичен завършек неговата линия, но също така да е интересно и неочаквано.

Най-голямото ми притеснение всъщност не беше, че ще отида твърде далеч, правейки нови неща в сюжета. Страх ме бе, че книгите ще бъдат приети като преразказана стара история. Подобна ситуация сме виждали в някои филми, като например Jurassic World. Притеснението ми беше, че ще го играя твърде безопасно. Ако го играех твърде безопасно, вместо да направя нещо ново и динамично, завършвайки поредицата в руслото на познатото без никакви рискове, щеше да е погрешният избор. Не исках да поемам по този път. Чувствах, че това е най-голямата опасност, и знаех, че искам да поема някакви рискове. Често съм споменавал относно сцената с Авиенда, която влиза в стъклените колони в Руйдийн. Това беше едно от нещата, които добавих. Имаме много ретроспективни сцени, затова исках да имаме и сцени в бъдещото, защото имаше намеци за подобна идея, и аз исках да бъде част от светостроенето.

Отделно пишех сцени за героите, които не попаднаха в книгата. Нещо като монолози или просто сцени как героят прекарва един нормален ден, така че мога да разбера гласовете им, да разбера как се чувстват. След това ги изпращах на Хариет и я питах как съм се справил, как е гласът на героя. Тя беше моята пътеводна светлина за онези герои, чиито гласове чувствах не както трябва. Тя би ми писала бележка обратно от типа: „Дай на Авиенда по-специфични метафори, накарай я да мисли като аийлка. Сега звучи твърде много като влагоземка.” И всякакви подобни отзиви, преди всъщност реално да съм написал каквото и да е било.

В края на пролетта, началото на лятото през 2008 година, отново отлетях за Чарлстън с голяма схема, която бях конструирал, използвайки сцените на Робърт Джордън като отправни точки. Седнахме на масата и започнах да записвам всичките си идеи за всички сюжетни линии – искахме да направим голям брейнсторминг с Хариет, Мария и Алън. Изпробвах върху тях някои от по-странните ми идеи, които имах, и с техните отзиви изградих цялостната конструкция, което в крайна сметка се превърна в окончателния вариант на схемата. След като получих одобрението им за този финален вариант, едва тогава започнах да пиша.

Първоначално си мислех, че ще пиша една книга, и че ще се опитам наистина да направя всичко в една книга. Като оттук произлязоха проблемите с времевата линия между Буря се надига и Среднощни кули. Тези книги бяха писани с идеята главите да се смесват една с друга. Обаче дойде обратната връзка от издателството на Тор, че трябваше да разделим книгите.

Робърт Джордън беше заявил, че иска книгата да е толкова голяма, че да носиш ръчна количка в книжарницата, за да я извозиш и аз взех това присърце. Щях да напиша една книга с милиони думи. Смятах, че щяха да ме оставят да го направя. Но получихме съобщение, че трябва да разделим книгата. Това се случи след като написах голяма част от Буря се надига и Среднощни кули, защото, както споменах, ги пишех като една книга. От издателството просто искаха да ги разделя точно по средата, като взема и отделя първите написани 300 000 думи. Разбира се, това щеше да е пълно бедствие. Виждал съм това да се случва с някои от моите приятели, където техните издателства им заявяват, че се получава твърде дълго и че ще разделят по средата.

Знаех, че това нямаше да проработи. Затова им заявих категорично да не го правят и че по този начин ще имат още една книга 10, ако направят това. Проблемът с книга 10 (бел. прев. – Кръстопътища по здрач) бе, че през цялото време в нея се създаваше напрежение, което не се разплете накрая. Предложих им да направим сюжетните линии поотделно в двете книги, като всички герои стигнат до момент, в който могат да се съберат заедно за Спомен за светлина. Казах им, че ще направя Ранд и Егвийн за едната книга и отделно Перин и Мат за другата. Още тогава знаех, че спазването на времевата линия ще създаде проблеми. Но в миналото Джим (бел. прев. – Робърт Джордан) успяваше да изгради причудливи времеви линии в книгите. Той по естествен начин беше по-добър с изтъкаването им от мен. Едно нещо, в което не съм инстинктивно добър, е да поддържам времевата линия в главата си. Просто трябва да напиша книгата и да следя за сюжета на героите във важните моменти. Разчитам на моите помощници да ми казват „Да, това не може да се случи, защото в този ден, те не могат да стигнат до това място“. След което се връщам и ревизирам текста.

Аз бях този, който реши как да се разделят книгите, така че Буря се надига и Среднощни кули всъщност да имат истински завършек. Наистина съм доволен от това как се получи. Нещата се объркаха най-вече с това Перин да може да бъде при Ранд на Драконовата планина в Буря се надига, което бях написал да работи наистина добре в координация със сюжета на Перин, който той нямаше да получи до следващата книга. Така че чувствам това като единствената голяма жертва от объркването, че се прескача назад във времето в сюжета.

Най-трудният момент в процеса дойде всъщност при Спомен за светлина. Не съм сигурен защо се получи така, но имам няколко теории. Една причина може да беше, че когато започнах да работя по Буря се надига, Хариет беше изключително съкрушена от току-що настъпилата смърт на съпруга ѝ. Тя просто ми заяви един вид: „Ти приемаш и работиш по книгата. Идвай при мен с написан текст и аз ще го редактирам. Но докато вършиш това, аз ще се справям с факта, че любимият ми съпруг е починал.“ Поради това мисля, че хората ѝ даваха свобода и пространство и много по-малко хора се опитваха да правят ревизия на книгата. Аз просто трябваше да работя единствено с Хариет.

Всичко се промени покрай писането на Спомен за светлина. Всички, включително издателството Tor, и дори компанията на Хариет, бяха в паника, защото се публикуваше последната книга на Колелото на времето. За тези, които не знаят, 1% от издаваните книги поддържат 90% от останалите. Като има няколко по средата, които се поддържат сами. Получава се доста голямо несъответствие в продажбите на книги. Колелото на времето продаваше милиони копия, докато фентъзи поредицата номер 2 на издателството продаваше едва една десета част. Така че това бе голям стрес за издателството, че поредицата, която основно е поддържала компанията през последните 20 години, приключваше и всички искаха да направят ревизия на тази книга.

Превърна се в постоянна борба от моя страна да не позволявам прекалено много намеси в книгата, защото бях много уверен в нея. По този начин вкусих малка част от това, през което преминават телевизионните продуценти, за да направят едно телевизионно шоу, когато всички искат да участват. Тези намеси разтревожиха Хариет и затова тя беше по-дейна в микроуправляването на ситуацията около последната книга, отколкото бе за предишната две.

Книгата имаше повече ревизии отколкото настоящите ми книги. Обикновено минавам през 5 чернови. Спомен за светлина я преработвах 14 пъти. Случваше се да седя в самолет с книгата, принтирана на хартия, защото никой не искаше да работи дигитално. Когато аз имам редактори на моите самостоятелни книги, карам всички да работят дигитално, но тази стара гвардия все още ми изпращаше на хартия. Та седя аз в самолета със множество страници разпръснати навсякъде и с бележки от 6 различни човека, които са прегледали сцената и всички дават своя отзив, опитвайки се да реша кой отзив от тях е полезен, кого трябва да послушам, кого трябва да се преструвам, че слушам, и кого трябва да игнорирам. Не бих минал през същата ситуация отново.

Като цяло работата по Колелото на времето беше прекрасно изживяване и работата с Хариет беше невероятна. Тя е наистина добър редактор. За тези, които не знаят, тя е редактирала Играта на Ендър, също е редактирала няколко от големите книги за научна фантастика в историята на фентъзито и научната фантастика. Тя е фантастичен редактор, която знае как да направи твоя текст страхотен. Това беше великолепно преживяване, но тези последни месеци от тези последни ревизии на Спомен за светлина, ако трябваше да го преживея отново, вероятно ще кажа „Не“ на подобен проект, защото, човече, това беше подлудяващо.

Но ние го преживяхме. Книгата излезе и се справи добре и издателството не се сгромоляса след това. Като тогава те вече имаха Летописите на светлината на бурята, което в крайна сметка се продаваше около същия тираж, както Колелото на времето. Така че всички пуснаха големи въздишки на облекчение, когато излезе Сияйни слова и хората я купуваха. Бедствието бе предотвратено, но да, това беше време на огромен стрес.