Moonscars

При появата на първите трейлъри, Moonscars ни заинтригува с мрачната си визия и детайлния пиксел арт. Веднага извика асоциации с Blasphemous и ни накара да се питаме, дали ще е на същото ниво. Aрт посоката естествено тласна очакванията ни в тази посока, въпреки че очевидно не се питахме дали ще я задмине (не само защото Blasphemous доби статута на монумент в Metroidvania жанра). Когато цветовата палитра е малко над монохромната, тоест, тонът на произведението ще е приблизително един, знаем че няма да има поети рискове. Настроени сме за изолирано и стилизирано преживяване. Това обаче не е лошо. Обратното, от друга страна, би било проява на лош вкус.

В едно интервю за GameSpace разработчиците споделят, че стилът на играта е вдъхновен от старите холандски художници. Също така признават, че тъмната палитра и притъпените тонове са им били от полза при изграждането на игровите образи, тъй като са малко студио със скромни ресурси и възможности. Никой не може да ги укори за това. Самият Миязаки неотдавна сподели, че From Software правят тъмни игри, защото са технически ограничени. Независимо от причините, резултатите бяха, че чрез тях очарованието на мрака и романтиката на подземията претърпяха своето малко, видеоигрово възраждане (ако допуснем, че изобщо са изчезвали, естествено).

Историята на Moonscars ни поставя в ролята на Сивата Ирма – една сивокоса дама с голяма уста и голям меч, която е нагърбена със задачата да открие Скулптора – за да изясни той на Ирма коя всъщност е тя. Междувременно научаваме, че „Скулптора“ не е просто колоритен прякор, а нещо като псевдо-старозаветен бог. Старецът е отговорен за създаването на армия от глинеродни – човекоподобни същества с уникална анатомия, които са се обърнали срещу своите човешки първообрази и в крайна сметка са опустошили кралството, което са били призвани да защитават. Ирма е една от елитните глинеродни, изваяна по подобието на благородническа родителска плът и пътешествието ѝ се оказва по-скоро лична вендета, отколкото търсене на справедливост за светските проблеми, родени от действията на Скулптора.

Самите разработчици споделят отново в гореспоменатото интервю, че с историята на Moonscars са се опитали не толкова да изградят оригинален средновековен фентъзи сетинг (трудоемка задача наистина), колкото да си дадат поле, чрез което да изследват философския въпрос за човешката идентичност. И това определено си личи. Откакто излезе, играта отнесе известни критики, относно сложния си и объркващ наратив, навярно защото хората искат да тълкуват съдържанието ѝ именно като парчетата знание, необходимо ни, за да разбираме машинациите на един фантастичен свят, вместо на нашия собствен. Сякаш за първото ни пука повече отколкото за второто. Погледната отстрани, цялата драма изглежда болезнено иронична, но може би ще е добре от Black Mermaid да си вземат бележка и занапред да внимават повече как и какво точно искат да ни кажат и разкажат.

Действително играта предлага нелоши фентъзи сетинг и коментар по екзистенциалните проблеми, но проблемът е, че не са фокусирани достатъчно усилия нито в едната, нито в другата посока, следователно и потенциалният фенклуб не може да се избистри сред неясната маса геймъри, които ще се докоснат до заглавието. А в ниша, в която се съревноваваш с Blasphemous, Hollow Knight и други метроидвания титани, е важно да стъпиш на стабилна основа, сюжетна или геймплейна.

И ето че стигнахме до геймплея на Moonscars, който има своите чарове, но не успява да задържи блясъка задълго. Битките са ангажиращи и напрегнати, високото темпо се поддържа от това, че за да си връщате кръв, трябва да нанасяте непрекъснати удари по враговете. Чувството за сблъсък с тях е осезаемо, a пикселизираните кървави пръски, които летят по екрана, засищат и най-хищното око. Едно от големите достойнства на играта е, че ако не внимавате, и най-първият враг би ви наказал сурово. Имате различен набор от магии за научаване и заучаване, и различните ситуации в играта вероятно ще ви провокират да експериментирате.

Малко отникъде в играта има и случайно-генериран елемент, в това че си избирате едно от няколко второстепенни оръжия, с които правите специални атаки, както и в една група от таланти, които получавате след вдигането на едно ниво от общо шест. Ако умрете, губите бонусите и трябва да се потрудите за тях отново, особено ако без тях сте безсилни срещу някой бос.

Разни артефакти, които намирате или купувате пък, могат да променят поведението на дадена статистика, за да моделират геймплея по ваше предпочитание. Чрез тях можете да наблегнете на суровата сила и боя с меча, на тънките моменти на парирането или на употребата на магии, ала комбинацията от всичките не е препоръчителна, понеже те са доста балансирани и всяко от тях влече недостатъци към другите – та в крайна сметка със слагането на разнородни артефакти ще се окажете просто генерално слаби.

Именно поради простотата и суровостта си, геймплеят на Moonscars е като цяло задоволителен, ала където авторите са се опитали да оригиналничат, го дърпат надолу, подобно на случая с Grime. Играта е приятно трудна и битките с босовете са изключително интригуващи… до момента, в който за шести път сте прочистили цялата карта около боса, за да си върнете талантите, без които не бихте имали и малкото възможност да го биете, само за да ви победи той отново и да започнете за седми път. Тогава вече трудността става на недостъпност, а едното от двете горчи, без да наслажда. Цялото фиаско резултира в досада, която в комбинация с не по-малко трудната за следене историята, не прави иконката с надпис Moonscars на десктопа ми най-жадуваната от всички наоколо. И все пак я кликам… до края… но това вече е философският въпрос за човешката идентичност.