Hellpoint

Ницше казва, че на истинския мъж му трябват опасност и игра. Е, Hellpoint ме накара да се съмнявам в мъжеството си, защото най-голямата опасност, която ми предложи, беше опасността да заспя. А играта, която предложи, вече я бях играл. И въпреки че идеята на souls-crusade-a ми предполага сблъсък с феномена на повтаряемостта, очаквам поне основата да е интригуващо подхваната.

Финалният резултат не е крайно изненадващ предвид факта, че играта е разработвана от малък екип с ограничените ресурси на Unity и който е готов да оправдава и да прощава за това, да заповяда. Следих разработката ѝ с вял интерес, а изиграването ѝ ме трогна още по-малко. И все пак… все пак Hellpoint притежава своя собствена идентичност и с нея са свързани малкото на брой проблясъци на достойнства, които играта предлага.

Историята, традиционно, е криптично поднесена. В случая от ИИ, който събужда протагониста Ви на космическата станция Irid Norvo, връхлетяна от незнаен катаклизъм. Катаклизмът изглежда обяснява това, че станцията е пълна с вражески настроени зомбита, извънземни и демони-киборги. Заради него вероятно също така предпочитате да размахвате брадви и мечове из космоса, докато огнестрелните оръжия са кът. Останалото трябва да разберете сами чрез фрагменти от тавтологичната informational data, измъкнати от компютърни станции, библиотечни записи и странни светещи отпечатъци по стените. Буквално това е мисията, с която ИИ-то ви натоварва – да разберете какво се случва. Звучи просто, нали? Де да беше…

Гореспоменатите фрагменти са доста блудкаво написани и тотално лишени от контекст и докато данните от тях се вливаха в проценти към някакъв всеобщ игрови измерител на прогреса, аз не можех да кажа, че споделях усещането, че такъв се осъществява. Тоест информацията в играта има тотално символична стойност и е по-скоро „информация“. Писано ти е да знаеш, но не съвсем – и това, което знаеш, всъщност не го знаеш, а е предназначено за друг. Hellpoint иска от теб да пръснеш някой капиляр в усилие да събереш оскъдните парчета в цяла картина, за да вземеш решение различно от това, което ти предлага в края си. Всъщност не съм сигурен дали изобщо има полза да узнавате за историята зад Irid Norvo, доколкото убиването на някой главен бос изпраща въпросните проценти до космоса и така печелите възможността за преждевременен край. Заявката за преиграване, която играта ще ви отправи тогава, не е от тези, които се приемат лесно.

Причините са доста, дори ако изключим чупещите играта бъгове при рилийза. Враговете не са кой знае колко разнообразни. Неведнъж ще биете бос, който по-късно ще срещнете като обикновен противник с ограничени размери. Може да минете цялата игра с едно оръжие, ако го ъпгрейдвате редовно, както в The Surge 2. Възползването от и без това не особено разнообразните предмети и умения на героя не е стимулирано геймплейно. Просто няма ситуации, които да подтикнат към експериментиране.

Визуално Hellpoint не е нещо впечатляващо нито откъм пространства, нито откъм модели. Пространствата на играта са пусти. Големи (но не много), на моменти красиви, (доколкото Unity позволява) и много празни. Интеракцията със света е сведена до битка с еднотипни врагове, събиране на предмети и „информация“… и това е. Признавам, на моменти ми беше готино да се разнасям из коридорите със светлината на левитиращ куб зад рамото и да раздавам справедливост с втори – боен – куб и брадва с неонов ръб, облечен в робите на теургист, подобно на някакъв ценобит… И благодаря на Hellpoint че ми предостави тази възможност. Но чувствам че повече ми отне, отколкото ми даде.

Често звуци липсват (или не бяха смесени добре), независимо дали фоновата музика или стъпките на героя. Под различни ъгли текстурите изчезват почти напълно (за щастие бъг, който може да се разреши без излизане от играта). И това дори след няколко пача. Въпросните поне спомагат босовете да започнат все пак да пускат предметите, необходими за да продължиш напред.

И като заговорихме за липси, очевидно липсва и горен праг на броя ъпгрейди на оръжията. Което не е непременно лошо, ако решите, че Hellpoint си струва преиграването. В противен случай менажирайте ресурсите си внимателно, защото ще се окажете принудени да изиграете играта с едно и също оръжие, дори да не ви се иска. Просто и те не са толкова много.

Анимациите са ужасни и няма как да е иначе. Още от трейлърите си личеше, че бюджетът не позволява повече. Платформингът е мъчен. Героят прави ненужни крачки или изминава неуверено разстоянията. Скачането е нереалистично. Но… не ме разбирайте погрешно, с всичко това може да се свикне. Дори зле направените неща намират своето решение, когато са добре споени едно за друго. А ако не друго, Hellpoint докарва усещането за игрова цялост. Предава усещането, че играем souls-игра.

Един от добрите моменти е краткото излизане извън притворите на станцията, където трябва да маневрирате в тежък костюм (който първо трябва да намерите и поправите), докато сте изложени на космическа радиация и сте с ограничен кислороден капацитет. Ако имаше повече такива секции, вероятно отварящите думи на този материал щяха да са различни. За жалост липсват и през повечето време няма да бъдете впечатлени.

Единственият начин играта да ви се хареса, струва ми се, е ако просто търсите непретенциозен и нискобюджетен reskin на Dark Souls. Ако се съмнявате в думите ми, изиграйте я и да поговорим отново. Скритите врати, врагът зад ей онзи ъгъл, недостижимият стрелец – всичко е там. Играта, дело на Cradle Games, изпълнява souls формулата невдъхновено, а sci-fi одеждите са там в отчаян опит да прикрият това.