Final Fantasy VII Remake Boundless, terrifying freedom

Final Fantasy VII е една от най-популярните японски игри на всички времена. Това е заглавието, което популяризира поредицата извън Япония и самосиндикално превърна PSOne в глобален хит. Три спин-оф игри, два филма (Advent Children, при все съмнителните си сценарни качества, беше едно от най-големите заглавия в компютърната анимация по това време) и каква ли още не tie-in медия. FFVII е игра, която си е извоювала мястото на гейминг класика. И 23 години след излизането ѝ (и 5 след обявяването на проекта), най-накрая получихме модерен римейк.

…повече или по-малко.

Преди да кажа каквото и да е за Final Fantasy VII Remake, трябва да уточня нещо, в случай че има читатели с моето ниво на залюханост, които още не знаят: тази игра не включва целия сюжет на оригинала. Всъщност 35-те часа геймплей на базовата кампания покриват горе-долу първите 8 на FFVII. Новото заглавие разглежда единствено събитията в Мидгар, преди Клауд и компания да напуснат града.

Но нещата са дори по-сложни от това.

Първо, историята, за незапознатите. В свят, наричан просто „планетата“, мегакорпорацията Шинра е открила метод да извлича енергията Мако и да я използва за захранване на технологичния метрополис Мидгар. Тази идилия има само един проблем*. Мако е буквално жизнената енергия на света и с източването ѝ планетата малко по малко умира. Само дето изглежда, че на никого не му пука, освен на еко-терористичната група „Avalanche“. И когато те взривяват един от реакторите на Шинра с помощта на мистериозния екс-SOLDIER* Клауд Страйф, това дава началото на конфликт, който ще разтърси света из основи.

Дотук добре. И ако сте играли оригинала (или сте използвали 23-те години от излизането му случайно да се запознаете със сюжета), знаете, че историята е много по-сложна, включва древни тайни, генетични експерименти, извънземна заплаха и някои от най-епохалните моменти на героизъм и драма в историята на гейминга.

Обаче.

Още в самото начало Final Fantasy VII Remake дава сигнал, че нещо не е съвсем както трябва. Дребни събития не се случват по начина, по който се случват в оригинала, а не след дълго играта въвежда странни призрачни фигури, които не присъстват във FFVII – нещо като полу-материални диментори, направени от прах – които понякога атакуват героите, а друг път им помагат, винаги в ключови моменти от историята. Повече по този въпрос – в спойлер секцията в края на материала. Но фактът е налице. Римейкът променя сюжета на първообраза, не само добавяйки нови събития, с които да придаде плътност на първата част от историята (която в оригинала е доста бегло скицирана), но по-късно и във важни моменти, които имат потенциала кардинално да променят бъдещето.

На ниво геймплей, играта предлага стандартен за модерните J-RPG-та енджин – смесицата от походовост и реално време, известна като „Active Time Battle“, в която играчът сам решава кога да инициира действие, но трябва да разполага с ход, чиято активация отнема време. Максималният брой активни герои е трима, като контролът е върху един персонаж (дефолтът е Клауд, но това може да се смени в менюто). По всяко време можеш да дадеш команди на другите за това кои умения или магии да използват, или да поемеш изцяло контрола върху тях.

Неприятно впечатление ми направи фактът, че ако не са под директния ти контрол, другите герои единствено блокират или използват базовите си атаки (квадратче, квадратче, квадратче…). Предвид че този римейк отне половин десетилетие, а Final Fantasy поредицата разполагаше с комплексни системи на алгоритми за не-активни персонажи преди ДВЕ поколения (FFX на PS2), ми е малко странно, че от Square Enix не са си дали труда да направят дружките ти една идея по-умни. От друга страна, това не спъва особено геймплея дори на висока трудност, защото превключването между герои и даването на команди забавя действието достатъчно, за да можеш да ги координираш с лекота. Но това не означава, че не можеше по-добре.

Във визуално отношение Final Fantasy VII Remake е изключително красива. Анимациите ще напомнят на някои хора за Advent Children, макар и всъщност при директно сравнение да са доста по-детайлни и – изненадващо – една идея по-малко реалистични. Стилът е по-скоро този на FFXV, отколкото хипер-реализмът, с който филмът от 2005 г. се опитваше да се дистанцира от пикселчетата на оригинала. Що се отнася до геймплея, преходът между кът-сцени и действие често е толкова плавен, че играчът дори не осъзнава, че е минал от едното в другото. Специалните ефекти на магии и умения са разкошни, но същевременно добре премерени, за да не превръщат екшъна в тотален хаос. А светът на Мидгар, от дистопичните техно-комплекси на Шинра, до бедните, но колоритни квартали под сянката на металните плочи на града, е ярък и изпълнен с живот. За онези от нас, които помнят тези места от оригиналната FFVII, усещането е неповторимо.

Откъм тайни и странични мисии, това не е най-разнообразното FF заглавие на всички времена, но ако човек иска да изрови всичко и да спечели всички Playstation Trophies, геймплеят се проточва до поне 60-70 часа. Играта е почти напълно линейна, но някои неща могат да бъдат пропуснати, други се отключват едва след първото изиграване на цялата история, а трети са възможни единствено на Hard Difficulty, която също не е достъпна преди първото приключване на кампанията. За удобство на играча, след превъртането на кампанията играта позволява избирането на отделни глави. Уви, някои от тези глави се точат с часове, дори на Easy Difficulty, което значи, че ако си изпуснал нещо важно в самия край на подобна дълга глава, пак ще си скубеш косите. Мини-игрите са забавни и до една си струват усилието.

Като цяло, дори на висока трудност Final Fantasy VII Remake не е особено предизвикателна, особено ако човек обръща внимание на екипировката и знае как да комбинира магии и умения, защото те наистина кардинално променят картинката. Нивото на grinding е минимално и играта е просто наистина добре направена на всички възможни нива. Единственият недостатък е сериозно отвореният финал и фактът, че нямаме представа кога ще излезе следващата част. Но ако ви тресе носталгията по едно от най-великите J-RPG заглавия в историята или просто ви се играе качествена екшън ролева игра, ми е трудно да си представя, че няма да я оцените.

(Скок до дъното ще ви отведе до оценката.)

 Спойлер разсъждения за историята

И така, ако сте приключили Final Fantasy VII Remake и имате мисли и чувства по темата, не сте сами! (Ако не сте я приключили, но имате желанието, не съм сигурен какъв го дирите тук, но аз бих се оттеглил скоропостижно, защото СПОЙЛЕРИТЕ ИДАТ.)

Истината е, че не знам какво да мисля за финала. От една страна, да промениш толкова кардинално такава перфектна история, изисква сериозна смелост. От друга – имаме ли доверие на човека зад Kingdom Hearts III да знае какво върши с паралелни реалности?

„Дименторите“, както научаваме малко по малко, са „арбитри на съдбата“. Те се появяват във всеки момент, в който историята на новата игра се измества твърде кардинално от линията на старата. Целта им е да принудят героите да разиграят събитията така, както ги помним от FFVII. Затова понякога те изглеждат на наша страна, а друг път са на противниковата. Но финалната конфронтация с тях и Сефирот ни довежда до свят на необятни нови възможности. С победата на Клауд и компания над арбитрите няма нищо, което да може да ги принуди да изпълнят ролите си от оригинала. Значи ли това, че в следващите игри ключови събития ще се развият по различен начин, или няма да ги има изобщо?

Първата огромна промяна е във финалната анимация. Зак – супер елитният SOLDIER, чиято самоличност обърканият кадет Клауд мисли за своя – трябва да умре по пътя към Мидгар. Това е ролята му в историята на Клауд и разкритията, свързани със съдбата му, са ключови за по-нататъшния сюжет. Но Зак оцелява и помага на Клауд да стигне до града. Нещо повече – опаковката от чипс, която прехвърча на бойното поле, носи различна картинка на кучето от тази, с която сме свикнали. Значи ли това, че реалността, в която Зак е жив, е различна от тази на римейка? Ще има ли прескачане в реалности?

И като става дума за това, способността на Ерит и Сефирот да достигнат арбитрите в собствения им свят предполага, че и двамата са наясно със съществуването на различни времеви линии. Това е допълнително загатнато, когато Зак и Ерит се разминават в отделните си сюжетни линии и изглежда, че тя усеща присъствието му. Значи ли това, че Ерит и Сефирот знаят историята на оригинала? Целият римейк е изпълнен с видения, в които на теория мъртвият SOLDIER се появява около Клауд и го бомбардира с предупреждения и намеци за бъдещето. Възможно ли е тогава и Ерит да знае за предстоящото си убийство? Ако тази теория е вярна, това означава, че и тя, и Сефирот се надиграват и се опитват да предотвратят събитията от FFVII, в които и двамата губят живота си.

Но ако всичко това е вярно, то продълженията на Final Fantasy VII Remake ще бъдат кардинално нова история, която изцяло ще изостави първообраза си. Като лют почитател на въпросния, не съм никак убеден, че това е нещо, което искам. Да не говорим в каква огромна степен успехът на поредицата ще зависи от финала ѝ, който може да не видим в продължение на години. Но предвид колко вълнуваща и качествено разказана беше историята на тази част, засега съм умерено оптимистично настроен. Ще стискам палци от Square Enix да знаят какво вършат и следващата игра да излезе след по-малко от пет години.

КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!

Можете спокойно да видите оценката.