Игрите по Attack on Titan

Докато не чак толкова търпеливо очакваме излизането на последния сезон на Shingeki no Kyojin/Attack on Titan (обявен за 9 януари 2022), дори официалната страница на анимето в социалните мрежи ни припомни, че можем да изпълним това време, играейки игрите. Франчайзът има концентрирана игрова библиотека, състояща се от официални и направени от феновете игри. Тук обръщам внимание на две от игрите по SnK/AoT, а именно AoT Wings of Freedom от 2016 г. и AoT 2 The Final Battle от 2018 г. Tъй като едната се пада явен наследник на другата, подобава да бъдат разгледани в сравнение.

В далечната 2013 година Attack on Titan превзе аниме сцената, отваряйки и популяризирайки медията. Тоест, успешно привлече хора, които никога не са се свързвали с аниме света. Но нека проявим милост към незапознатите и да ги дарим със следното обобщение на сюжета: човечеството е затворено на оскъдно парче земя, оградено от три стени, които представляват единствената отбрана срещу чудовищен враг в лицето титаните – огромни, голи, полово неопределени, човекоядни хуманоиди. Още тогава фендъмът масово настояваше за игра, в която с ODM* gear да влезем в ролята на средновековни спайдърмени. Ако сте гледали анимето, определено знаете за какво говоря: динамично летене в градска среда, свистяща газ и ненормално изкривени камерни ъгли, блясък на остриета и кръв… в AoT не се пести от нея.  Присъствието ѝ е точно толкова иконично, колкото на вишневите листчета в други анимета. Ако пък не я търпите, gore level-ът може да бъде контролиран от настройките, но не знам защо бихте си го изключили. Официалните игри за щастие са озвучени на японски, а не, както например в Genshin Impact, където добавянето на езика ми коства допълнително теглене на пакет от 5 GB.

Първата игра, AoT: Humanity in Chains, излезе на виртуалните щандове няколко месеца по-късно след анимето. Но всички сме запознати с това какво значи нещо да е излязло в Япония, а останалата част от света да гледа отстрани, тръпнейки в очакване. И така в продължение на 2 години всички смирено се радвахме на някой изтекъл геймплей, недостъпен за нашите пръсти. И по тази причина само толкова следва да кажем за първата игра, тъй като нито сте я играли, нито ще я играете (защото освен всичко е екслузивна за Нинтендо) – особено при положение че вече разполагаме със следващите две.

И ето че през 2016 година излезе нова игра (отново първо в Япония, но само няколко месеца по-късно и в останалата, по-недостойна част от света) на друг японски разработчик – Omega Force, подразделение на издателя Koei Tecmo, отговорни за Dynasty Warriors, Samurai Warriors, както и други аниме игри като One Piece: Pirate Warrior и Berserk and the Band of the Hawk. Игрите са изработени с оригинален енджин и за запознатите с warrior/musou типа игри AoT игрите ще носят познато чувство – това за безкрайно убиване на безмозъчни врагове. Естествено, това повдига въпроса заслужават ли си. Прочетете и преценете!

AoT: Wings of Freedom идва с няколко игрови режима: attack mode – който представлява главната кампания на играта, където се развиват събитията от първи сезон на анимето, и expedition mode, който всъщност представлява co-op режима на играта. Сама по себе си е доста повтаряща се, но възможността да убивате титани в отбор с приятелите си определено си е преживяване! Каноничната история се развива под формата на мисии, между които имате възможност за подобряване на инвентара. Перспективата  е от трето лице, а историята започва с главния ни протагонист Ерен. По-късно, с напредване на мисиите, стават достъпни и други познати имена. Геймплеят с различните герои е съобразен с техните персонажи от анимето. Например, да играеш с Микаса е истинско блаженство и съвсем безсрамно при всяка възможност се наслаждавах на бруталния dmg,  дотолкова, че когато играта ме принудеше да играя с Армин, си беше истинско мъчение. Ако пък не търсите предизвикателство, може да се наслаждавате на играта, управлявайки смъртоносния и нечовешки бърз fidget spinner, който е капитан Ливай.

Играта трябва да се играе с контролер! Сигурна съм, че някъде там има човек (най-вероятно от азиатски произход), подчинил играта на клавиатура, но вие не сте този човек и не трябва да бъдете (не че ви подценявам, по-скоро ви предлагам разумно облекчение). Най-повратен момент в такъв тип игри представлява движението и позицията на камерата, както и колко и как то се подчинява на играча. (На японските заглавия им се носи славата за шантавите и кофти камера ъгли, но първата игра е изключение в този план.) Само няколко часа в играта и стотина блъскания  в сгради и дървета ме превърнаха в експерт оператор на героя и перспективата му с левия и десния motion stick на джойстика. Мишената се фокусира с RB и в зависимост дали искате да повалите титана отведнъж, се стремите към врата му, а ако просто искате да го простите с някой крайник – премествате фокуса си с R. Но трябва да се внимава! Прекалено дългото въртене ще отслаби закачените за титана котви и ще трябва да изпълните движенията отново. Дърветата и сградите също биха прекъснали нишката ви за маневриране спрямо титана, а с това – напълно възможно и нишката на живота ви. Понякога отстраняването първо на крайник ще ви донесе допълнителни материали, които извън битките служат за ъпгрейдване на екипировката ви и създаването на нова.

Най-важната част от вяка игра е геймплеят. Той е в състояние да спаси и най-провалената визия. Използването на ODM gear-a в битки става по следния начин: X – за изтрелване на кука, завъртането около мишената е с L; A – отприщва газта под налягане и ви ускорява, и накрая Y, преди да се осъществи сблъсък, за нанасяне на удар. Атаката с Y изисква правилен тайминг и без такъв ще се ударите в титана, ще паднете на земята и следващото, което ще видите, е вътрешността на устата му.

За die-hard феновете наличието на някои скинове на оръжия и облекла пробужда искрено носталгични чувства. Всъщност цялата първа игра носи носталгия по първия сезон на анимето. Въпреки това определено не би могла да послужи за негов заместител. Ако не сте гледали анимето, играта не би била достатъчна да ви запознае с историята. Но пък върши отлична работа в ролята си на адаптация. AoT: Wings of Freedom е масово хвалена заради добрите си анимация и графика, които изглеждат добре дори след толкова години. Ако не друго, със сигурност са верни на визията от първи сезон на анимето. Убиването на титани става доста повтарящо се, но геймплеят е толкова удовлетворяващ, че просто не ти омръзва да летиш от къща на къща, проливайки кръвта на враговете си. Който желае да си припомни историята, да изживее пряко едни от най-ключовите ѝ моменти отново или просто търси възможността да се понесе във въздуха, наслаждавайки се на гениалния ODM gear movement, не бива да пропуска  AoT: Wings of Freedom.

Естествено, веднага след като я превъртях, трябваше да се добера до втората. С такова нетърпение я инсталирах, че очакванията ми ме подведоха още в самото начало. Предвид че Wings of Freedom ни оставя в края на първи сезон, естествено беше всички да очакват втората да продължи оттам. Изненадващо обаче, AoT 2 отново започва с първи сезон. Разликите идват с това, че гледната точка най-накрая е от очите на наш собствен герой. Безспорно това бе свеж разказвачески похват. Всички важни събития сега вече се развиват, включвайки ни като съществена част. Моменти като заявяването на малкия Ерен, че ще избие всички титани, докато сте там с него в лодката… безценно. Но с напредване на историята липсата на озвучен диалог и неестествените хвалебствия по наш адрес оставят неприятен вкус. Освен, разбира се, ако не избирате да вярвате, че в света на AoT бихте били равностойни на най-силните скаути. За себе си предпочитам да призная, че най-вероятно отдавна щях да обитавам нечий титански стомах.

Друга невероятна възможност, която предоставя втората игра, е да минете цялата кампания (story mode) в co-op mode с други ваши приятели и заедно да поваляте или захранвате титани. Истинските достойнства на втората игра идват от развитите ѝ co-op възможности, които покриват всички модове, които тук вече не са малко. За някои играчи това е достатъчно. Връзката с другите е това, което носи забавния елемент. За жалост, същото не може да се каже за геймлея – обект на най-голямата ми критика.

Друга новост на геймплея във втората част е въвеждането на огнестрелни оръжия, което ще рече удвояване на контролите – такива за остриетата и такива за пушките. Неслучайно си направих труда да обясня подробно как се извършва комбото от хващане, изстрелване и атака в първата игра – а имено като три отделни движения с три отделни бутона. Е, във втората познатите контроли с меча са позорно сведени до един-единствен бутон! Залавянето за сгради и титани е вече разграничено. Веднъж хукнали към титана, единственото, които се изисква от нас е да насочваме камерата с джойстика, за да попада в критичната зона за удар (също нова механика) и той сам ще си свърши работата! За игра, в която основната дейност е да убиваш титани, е доста неудовлетворяващо, когато дори това не правиш. Лишени сме от достойнството сами да си направим комбото.

Добавена е и механика за тичане по стени, която би трябвало да е полезна – въпреки това много по-често от първата игра се усеща тежестта на движението на камерата. Забиването в обекти ви е просто гарантирано, тъй като местоположението за залавяне на куките не зависи от вас (а се определя автоматично от играта). С две думи, по-често ще гледате някоя стена отблизо, отколкото зрелището на боя. Втората игра допълнително утежнява движението на така или иначе предизвикателната камера от първата част, безсмислено облекчава комбото за поваляне на титани и абсолютно ненужно създава възможност за атака от засада. Да, атака от засада на титан! Какво значи това? Значи, че имате невероятната възможност да извадите от нищото далекоглед, да направите страхотно изстрелване с RT, преди титанът да ви е видял, и да го повалите от раз. Разбира се, от това няма смисъл, защото така ще изгубите ценни материали от различните крайници на титана. Освен това, ако не го направите достатъчно бързо, ще активирате titan rage, който ще накара всичко друго в играта да спре да съществува, дори и вашите другари! Така играта ви принуждава да се фокусирате върху един бесен титан, тичащ към вас, със заключена върху него преспектива и без никаква видимост накъде да драснете гуменките. Разбира се, това е направено, за да балансира наличието на незабавно убийство, но поначало е ненужно оскверняване на геймплея. Присъства сякаш само като отчаян опит да направи играта по-сложна, което пък повдига въпроса защо механиката е сведена до един бутон?

В това си окаяно желание за реализъм играта доста често ни кара да мислим за изчерпаемия ресурс от газ и остриета, и под доста често имам предвид постоянно. Това е също една неприятна стъпка назад спрямо предходната игра, където тези ресурси също не са безкрайни, но са налични в достатъчно количество. AoT 2 ангажира близо 90% от времето ви в рамките на мисията за възстановяването на тези жизнено необходими ресурси. Вместо да намерим човек на полето, от който можем да презаредим (жив или нежив), сега трябва да изминем безкрайно много пространство БЕЗ ГАЗ до забутано място на картата, където да построим база, от която евентуално да презаредим батериите. Това със сигурност съсипва преживяването. Та дори в анимето героите са по-малко прецакани със свършването газта! За АоТ 2 трудно може да се каже, че превъзхожда визуално втори сезон на анимето (анимацията там е в пика си). Историята покрива 1-ви и 2-ри сезон от анимето, а The Final Battle DLC-то – целия 3-ти!

В заключение ще кажа: въпреки че съм гледала анимето скандално много пъти, това не ми попречи да се насладя на историята от първи сезон още веднъж през перспективата на първата игра. За жалост, геймплеят на втората ми попречи да направя същото. Ако искате да изпитате историята с приятели, то тогава си заслужава, но ако искате да се предизвикате с истински сложен (НО ДОБЪР!) геймплей, се поинтересувайте от фенските игри!