Аленото евангелие

Из книга първа: ПРЕДИШЕН ЖИВОТ

Трима могат да пазят тайна, стига двама от тях да са мъртви.

Бенджамин Франклин

Алманахът на бедния Ричард

Преди две десетилетия Хари Д’Амур бе навършил двайсет и три на Бърбън Стрийт в Ню Орлиънс, пиян като тараба. Сега се намираше в същия град, който бе понесъл сериозни травми от урагани и човешка алчност, но някак си бе оцелял след всички тях с непокътнат вкус към увеселения. Двайсет и четири години по-късно Хари пиеше в същия бар на същата улица. Звучеше музика, изпълнявана от джаз квинтет, ръководен, ако щете вярвайте, от същия тромпетист и вокалист, някой си Мисисипи Моузес, а на дансинга все така се вихреха любовни връзки за една нощ, както се бе случвало преди четвърт век.

Тогава Хари бе танцувал с красиво момиче, което твърдеше, че е дъщеря на Мисисипи. По време на танците тя каза на Хари, че ако му се искат „лудории тази нощ“, разполагала с удобно място за това. Хари идеално си спомняше как се усмихна тя при думата „лудории“. Отидоха в стаичка над бара, където отдолу се донасяше музиката на баща ѝ. Този дребен факт би трябвало да предупреди Хари, че барът е семеен бизнес и че мъже с дъщери със същата сила биха могли да имат и синове. Само че всичката кръв се бе стекла в слабините му, когато пъхна ръка под роклята ѝ и приблизително в мига, щом завря пръст в горещата ѝ влага, вратата се отвори със замах. Момичето разигра пантомима на изненада при вида на двамата си братя на прага, които го раздаваха убедително ядосани. Двамата натрапници в блаженството на Хари изпълниха сцена, отработена вероятно при десетина представления на вечер. Осведомиха го, че прелестната им сестричка е девствена и че няма един човек в бара, дето да свидетелства че го е виждал, ако замъкнеха безжизненото му тяло на янки до дърво зад зида, само на минута път, а там вече висяла готова примка и чакала да се наниже на нечий врат. Но те го увериха, че са разумни хора и ако Д’Амур имал достатъчно пари у себе си, били готови да му простят прегрешението – само този път, естествено.

То се знае, Хари си плати. Изпразни портфейла и джобовете си и за малко не се лиши от най-хубавите си празнични обувки в полза на по-високия от двамата братя, само че те се оказаха твърде големи за него. Братята поступаха малко Хари на изпроводяк и метнаха обувките му след него. Омете се оттам, олекнал с неколкостотин долара, но иначе непострадал.

След толкова години Хари бе дошъл в същия бар и почти очакваше да завари момичето вътре, променена от изминалото време, но още разпознаваема. Но нито тя, нито наежените ѝ братя бяха там. Само старият джаз музикант все така свиреше със затворени очи същите горчиво-сладки песни, които бяха стари още когато Хари ги бе чул за пръв път в изпълнение на Мисисипи Моузес преди толкова много години.

Носталгията по никой начин не подобри настроението на Хари; не го стори и собственото му отражение, което зърна в умореното от времето огледало зад бара. Без значение колко алкохол бе погълнал, то отказваше да се размаже и Хари виждаше твърде ясно белезите, нанесени му от битките и времето. Забеляза също тъй, че погледът му, дори и когато беше мигновен, вече излъчваше недоверие. Ъгълчетата на устата му сочеха надолу – резултат от твърде многото нежелани послания, получени от нелицеприятни куриери: известия от мъртъвци, призовки от съдилища в пъкъла и непрестанен поток фактури от разсилния в Куинс, готов да изгори всичко в пещта си срещу определена цена.

Хари Д’Амур никога не бе желал такъв живот за себе си. Опитвал се бе да си създаде нормално съществуване, неопетнявано от тайни ужаси, чието присъствие бе установил още като дете. Стигна до извода, че сферата на опазване на закона би била добър бастион срещу силите, дебнещи душата му. И тъй като му липсваха хитрост и дар слово, необходими за добрия адвокат, постъпи в полицията на Ню Йорк. Отначало номерът като че проработи. Когато караше из нюйоркските улици и се занимаваше с проблеми в диапазона от баналното до бруталното и пак обратно по два пъти в един час, беше му сравнително лесно да избутва в дъното на съзнанието си неестествените образи, недосегаеми за всяко съществуващо оръжие или закон.

Това обаче не означаваше, че не разпознаваше знаците, щом ги усетеше. Повей на вятъра, носещ мирис на корупция, бе достатъчен да предизвика тъмна вълна в основата на черепа му, която съумяваше да отпъди само със силата на волята си. Но усилията за нормалност си вземаха своето. Нямаше и един ден през годините му на полицай, в който да не биваше принуден да скалъпва по една-две бързи лъжи, та да крие истината от партньора си, семеен мъж, от време на време приветлив, наричан на галено Сам Шомбърг Помияра.

Защото Хари на никого не би желал да причини сблъсък с истината. Ала, както се казва, пътят към ада е настлан с добри намерения и в крайна сметка лъжите и полуистините на Хари се оказаха недостатъчни да спасят партньора му.

Прякорът Помияра на Шонбърг, колкото и добронамерено да бе използван, си беше напълно заслужен. Макар да бе влюбен в петте си деца („последните четири не бяха планирани“), все го теглеше към клоаката, тоест, в нощи, когато беше дежурен и му дойдеше меракът, започваше да кръстосва мърлявите улици, където проститутките упражняваха занаята си, докато откриеше достатъчно здраво на вид момиче („Бог ми е свидетел, че не ща да замъкна някоя мръсна болест у дома“). Арестуваше я, а след като получеше безплатно обслужване в задна пряка или във вход, я освобождаваше.

– Още един „Джак“? – предложи барманът и изтръгна Хари от унеса му.

– Не – отвърна Хари.

В съзнанието му бе изникнал спомен за похотливата усмивчица на Помияра и оттам умът му запрепуска на автономни скокове към последните мигове от живота на партньора му.

– Не ми е нужен – промълви Хари по-скоро на себе си, отколкото на бармана, и се надигна от стола.

– Моля? – недочу барманът.

– Нищо – отговори Хари и плъзна към него банкнота от десет долара, сякаш му плащаше да не задава повече въпроси.

Имаше нужда да излезе от тук и да загърби спомените. Ала въпреки алкохолното опиянение умът все още бе по-бърз от краката му и напук на всичко го върна към онази ужасна нощ в Ню Йорк. Мигновено се озова седнал в патрулната кола, спряна на 11-а улица – чакаше Помияра да се освободи от ерекцията си.

Помияра и избраницата му за изпразване се намираха извън полезрението му – слезли бяха по стъпала, водещи към сутерена на сграда. Очевидно бе необитаема, вратите и прозорците бяха зазидани с тухли или заковани с дъски, при това по-грижливо и щателно, отколкото Хари бе виждал да се прави някога. Погледна часовника си. Беше два и десет през нощта, средата на юни. Хари започваше да изпитва безпокойство и знаеше защо. Тялото му винаги усещаше преди мозъка, че в близост има нещо недобро.

Потропа нетърпеливо с длан по волана и огледа пустата улица, за да провери какво бе предизвикало тази нервност у него. Като дете наричаше такова състояние НС – „непочесваем сърбеж“. Като възрастен не бе намерил причина да смени названието, така че НС още присъстваше в тайния речник, който си бе създал в стремеж да сложи някакъв ред в умствения хаос, неизменно пораждан от наличието на това явление.

Имаше ли нещо под мигащата лампа от другата страна на улицата? Ако съществуваше такова, то бе на границата на способността на зрението да различава субстанция от сянка. Евентуалното нещо сякаш се движеше с котешка грациозност. Не, беше се заблудил. Нямаше нищо…