Осем и половина милиарда тона.

Това е количеството пластмаса, което сме произвели досега. Над 80% от тях са останали на планетата като боклук. Поне 10 милиона тона пластмаса плуват в световния океан. И ще останат там след мен и вас.

90% от всички морски птици имат пластмаса в стомаха си.

От тридесет и пет години насам 5 юни е World Environment Day, денят, в който трябва да помислим малко какво правим в планетата. Не е единствен. Има Earth Day, Nature Day, какво ли още не – и пак не стигат. В общи линии продължаваме както си знаем, а понеже ни е трудно да обхванем с ума си какво става на няколкостотин километра настрани, все тъй си мислим, че от нас не зависи. Денят на околната среда е готина инициатива. Всяка година на фокус е някой проблем от цялостната необозрима мазна, гъста лютеница, която правим с планетата си (засега друга нямаме). Този път е пластмасата. Можете да се запознаете с всички тях в Уикипедия или даже да прочетете как са минали.

Но за какво да го правите? Истината е, че човечеството се проваля мащабно в борбата със собствената си лакомия и тъпотия и колкото и статийки да четем и да рейзваме ъуернес, картинката остава предимно тъмна. За последните четиридесетина година дивият живот на Земята е намалял с 60%. Живеем основно с крави, прасета и пилета. Дори в тукашното блатце не можем три-четири планини и една плажна ивичка има няма двеста километра да опазим от жалкия сбирток троглодити, които си вярват, че правят някаква форма на бизнес и фалират за няма и година. След тях и потоп. Двадесет хиляди шибани грозни пластмасови бутилчици се продават в тоя изстрадал свят всяка секунда. Защото е по-лесно. Да живее пазарът.

Изобщо, дай на децата играчки е ситуацията. В тоя момент можеше да се телепортираме до всички кътчета на безкрая, да плуваме сред звездите на телата си от чиста енергия, да съзерцаваме небюлите и да се наслаждаваме на дзен-а в тишината на черните дупки. Вместо това ние си измисляме още пластмасова гняс, с която да тъпчем океана (и душите си). Е, някои се опитват поне малко да адресират батака, но моят личен страх е, че всякаквите иновативни технологични решения, които си измисляме, за да оправим бунището на досегашната си глупост, са лекуване на симптома, а не на проблема. И ни дават едно доста неприятно успокоение, че е окей да продължим да сме епохални космически свине, защото все ще се намери кой да измете след нас. Е няма да се намери. Ще си вземем.

Все пак има един лъч светлина в тунела и това разбира се е изкуството. Има и един лазерен бластер в тунела, който пък е фантастиката. Не че 60 години постапокалиптика ни стигат. Но е добро начало. Няма да повтарям колегата Рандъм и обширните му размисли за естествената връзка между екологията и жанра, нито ще повтарям себе си за това как фантастиката е призована да ни вдъхнови да създадем поне малце по-свястно общество върху пепелта на сегашната ни псевдо-цивилизацийка. Вместо това искам да ви запозная с човека, с артиста, с фантаста Benjamin Von Wong. Който снима умрели русалки насред пластмасовото безумие, за да почете борбата с него, и който рисува с камерата си морски нимфи, отглеждащи акули, за да ни припомни за геноцида над дивите животни.

Да, фантастиката е навсякъде. Да, фантастиката може да ни вдъхнови да надскочим обвивката на комфорта си. За да заживеем както трябва в настоящето, необходимо е първо да си представим бъдещето, до което искаме да стигнем. Да го почувстваме в душата си, а не да го прочетем в брюкселската брошурка. Да го видим с третото око. Няма друг начин.

За да не се стигне дотам, че и фантастиката да не може да ни спаси.

Моридин
5 юни 2018