Автор: Ронан Ле Бретон

Илюстрации: Себастиен Грение

Издателство: Soleil

Формат: 6 комикса по ~50 страници

Араун, или Хрониките на Араун (Les chroniques d’Arawn), са серия френски комикси, за пръв път публикувани на страниците на списанието Heavy Metal през далечната 2008-а. Това прави намирането им на английски към настоящия момент изключително трудно, макар че, както ще прочетете по-долу, не съм сигурен дали изобщо е необходимо.

Историята на комиксите е бегло базирана на келтската митология и ни запознава с това как главният герой Араун се сдобива с подземните си владения и с титлата Господар на Ада. Негов събеседник е прокълнатата отрязана глава на придворния бард Оуен* – лишаването на барда от тяло не го е лишило от остроумията и шегите му, вкарани за разнообразие между потискащите монолози на подземния господар. Странната визия и безсрамният, хаплив темперамент на барда са само фрагмент от мистериозния воал на настоящето, който Араун разбулва постепенно в рамките на всичките 6 части. Основната мистерия обаче започва още в първите страници на комикса, с безжизненото тяло на възлюбената му Дирдри.

Митологичната връзка

В уелските митове и в местния фолклор Араун също е владетелят на подземното царство, но за разлика от комиксите, в тях не му е отредена главната роля. Той присъства основно в първия цикъл на Мабиногион-а и е споменат в четвъртия последен цикъл. В първия цикъл Пуих – владетелят на човешкото царство Дифед, попада в подземното царство и там се натъква на група хрътки, разкъсващи тялото на бял елен. Пуих ги прогонва, но с действието си огорчава Араун, господаря на хрътките. За да изкупи грешката си, Пуих се съгласява на предложението на Араун да разменят външността и троновете си за една година и един ден. Така Араун властва в Дифед, преобразен като Пуих, а Пуих в Анун, преобразен като Араун. В крайна сметка двамата стават добри приятели, а Пуих остава много доволен от престоя си в подземното царство, заради възможността често да преспива с жената на Араун.

Трудно е  да се прецени с точност важността на ролята на Араун, тъй като в оригиналните текстове има липсващи части. Празните пространства в пъзела на всяка митология пораждат желанието на много автори да ги запълнят чрез спекулативния метод, но авторите на Араун не са сред тях. Те изобщо не се придържат строго към оригиналния митологичен сюжет, включващ персоната на Араун, а творят собствена, бих казал, доста стандартизирана, митология. Може би историята им се е видяла непреводима в комиксовия формат по една или друга причина. В крайна сметка Ронан Ле Бретон заимства от митологията най-вече имената за героите си и част от божествените им функции, а образността им е развита изцяло по силата на въображението и дарк фентъзи тропите.

За това говори и липсата на употребата на името Анун. Всеки път щом в комиксите се адресират владенията на Араун, те не са наречени с оригиналното си име, защото то е заредено с образността, която християнските преводачи на митовете приписват на мястото. При тях то е сравнено с място на покой и блаженство, с други думи – Рая, докато в комиксите всичко е обърнато с главата наопаки (по силата на гореспоменатите дарк фентъзи тропи), тъй че владението на Араун се оказва Ада. Длъжни сме да споменем обаче, че древните култури са нямали силно развита концепция за дуалност на отвъдното. Тоест разделението Ад и Рай, което познаваме, не може да бъде отнесено към тяхната визия за подземното или небесното царство. Често се случва двете да се намират на едно и също място в митологичния ум на древните.

Личната трагедия на Араун, като всяка добра митологична история, проблематизира произхода и предхожда раждането му. Насилената му майка го оставя в гората, където той е отгледан от вълци, само за да се завърне обратно в семейството си, в което да заеме своето място сред човешките си братя – Мат, Керн и Енгъс.  Буйният им нрав и очевидните пристрастия на майката изострят различията помежду им и спомагат за това те да отраснат свирепи, своенравни и силни. Много скоро майка им изпраща всеки на задача да покори уникален митичен артефакт, а впоследствие и собствената си съдба.

Очевидно е, че сюжетните начала са силно повлияни от митологичната форма, но до самия си край комиксът флиртува с разнообразните митологични мотиви, стараейки се все пак да принизи страстите от събитията до човешкото ни разбиране за тях. При все това сюжетът не блести с особена оригиналност. Да, има обрати, които да накарат човек да скърца със зъби, но има и такива, които е способен да подмине с лека ръка.

Прекомерното митологизиране, особено във втората половина на комикса, е много вероятно да дистанцира четящия. Събитията така се насищат с обрати, че става дразнещо да се прогнозира каквото и да е. Те уморяват, посрещани са с вялост от вече безразличния читател, който, подобно на Араун, е изтръгнал сърцето си и го е оставил някъде настрани, за да се избави от грижата.

Краят на Араун също може да бъде разглеждан като недостатък, или по-точно недостатъчен, тоест предполагащ продължение (а поредицата се води завършена). Но митологичният характер на историята донякъде оправдава статичния характер на финалните събития, така че в крайна сметка можем да я оценим с различен критерий спрямо другите типове истории.

Но може би най-силният ми аргумент против Араун е писането. Не съм сигурен дали проблемите се коренят в превода от френски на английски, или още в оригинала на Ронан ле Бретон. В този смисъл споменах, че не съм сигурен, че изнамирането на комикса на английски си струва усилията – може би алтернативен превод би бил по-добър вариант. На места граматиката е потресаващо слаба или откровено липсва. Това загробва почти всички опити за художественост в текста и създава комичното впечатление, че комиксът е писан от дете, което се напъва да се прави на готино. Намират се и сполучливи пасажи, но работата на читателя не е да ги отсява от плявата.

За щастие комиксите не ни карат да преглъщаме огромни количества от недъгавия текст, а могат да минат съвсем спокойно и без него, пък и езикът сякаш страда основно в началото. Визуалното разказвачество е на ниво и панелите са достатъчно изразителни и сами по себе си. Въпреки това комичното и детското се прокрадва и във визията на Араун. Например в някои от близките планове емоцията (предимно гняв) по лицата на героите е силно преувеличена, до степен да предизвика смях. Тези два факта, сами по себе си, са пагубни за една гримдарк фентъзи творба, претендираща да се взема насериозно.

И все пак артът трябва да бъде коментиран и в позитивна светлина. Стилът е уникален и не се среща във всяко графично творение. Въпреки че не е богат на детайли, съвсем успешно залъгва окото, с мъгливите си форми и прецизно поставените цветове. Всъщност детайлността се дължи почти изцяло на засилената употреба на светлосянка. А напомпаната отвъд нормите мускулатура на мъжете и задължително идеализираните женски форми са естетическа необходимост за присъствието на Араун на страниците на Heavy Metal и не само. Митологичната образност е уважена в някаква степен, а където е била липсваща или недостатъчна, Себастиен Грение не се е свенил да потърси вдъхновение от чужди творби. На места архитектурата на подземното царство напомня с черните си зъбати повърхности Толкиновия Моранон, на други пък заимства от мрачната образност на творбите на Х. Р. Гигер. Възможно е също да начертаем и паралели с комиксовата поредица Spawn на Тод МакФарлън и дори да отидем дотам, че да заявим, че Араун е просто Spawn облечен в келтска митология.

В заключение, Араун далеч не е перфектният комикс. Това се дължи основно на изострения контраст между текст и визия и на наличието на негативни сходства между двете (комичните изражения в текстовете и в лицата). Стандартизирането на митологични сюжети също не е кой знае колко похвален светостроителен похват, но е донякъде разбираем предвид странностите присъщи на митологичните истории. А може би комиксът просто не се е оказал в ръцете на подходящия читател? Може би не трябва да бъде вземан толкова насериозно и тогава много от недостатъците му ще олекнат или изчезнат?

Две неща обаче със сигурност са верни: Араун остави отпечатък в паметта ми, а визуалните му достойнства са неоспорими.

Оценка: 5.5/10