Български психар и Хроники на звеното

Български психар е една от ония странни книги, които изискват определено състояние на духа и правилната възраст, за да ги възприемеш като нещо по-различно от поредния мутренски роман. Историята на Петър, който постепенно се превръща от идеалист, вярващ в светлото бъдеще, в бос от подземен свят и с помощта на верните си другари от Квартала овладява първо столицата, а след това и страната, е колкото измислена, толкова и плашещо реалистична. Особено ако като мен сте израснали по време на този така и неосъществил се „преход“. Убеден съм, че всички, които са расли през 90-те години на миналия век, са се сблъсквали с някоя Снежана, виждали са подчинените на Плъха в действие и са ставали свидетели на произвола на момчетата с дебели вратове и златни ланци. Аз поне съм и за съжаление ситуацията не се е променила особено за последните 26-7 години. Може би това е и причината, поради която книгата ми въздейства по този начин.

Най-лесният подход при четенето на Български психар е да я сложиш под общ знаменател с вулгарните романи на Христо Калчев и да я отпишеш като поредната комерсиална еднодневка. В крайна сметка се разказва за мутри, езикът е груб и циничен, а поведението на  героите е далеч от образцово – шмъркат се наркотици, пуши се коз, пие се, падат глави… И както става често, когато избираме най-лесния път, това ще е грешка. Защото под повърхността на уличния изказ, насилието и озлоблението се крие изненадващо точна картинка на родната действителност с всичките ѝ корумпирани политици, продажни ченгета и идиоти, които за жалост управляват бъдещето ни и определят развитието на страната. Под повърхността на криминално-мутренската история, Български психар е безмилостен социален коментар, а авторът въобще не се притеснява да си каже в прав текст, че причината да сме на това дередже е колкото в безпринципните управници, толкова и в самите нас, твърде заети с личното си оцеляване, че да се замислим за общото благо. И понеже ShadowDance все пак е списание за фентъзи и фантастика, стигаме и до трите възможни края на романа (да точно като любимите на същото това поколение книги-игри) – един трагично-героичен, един утопично-щастлив и един с извънземна инвазия (все пак авторът е от нашата „кръвна група“). Колкото и тъжно да звучи, развитието на страната до момента показва, че е много по-вероятно да се случи именно последния, а не някой от другите два.

Реших да добавя и няколко реда за продължението на романа, озаглавено Хрониките на звеното, защото то не е точно втора книга, а е по-скоро допълнение към Психаря, което хвърля малко светлина върху случващото се с останалите герои и изяснява някои събития, които само бяха загатнати в първата част. Като поклон към верните читатели, а пък и защото всъщност така е доста по-яко, отново имаме три алтернативни завършека – умерено реалистичен, откровено утопичен и разбира се зомбита (няма какво да се лъжем, всичко става по-яко когато вкараш зомбита). Социалният коментар е още по-жлъчен и безмилостен, а колкото и клиширано да звучи, престъпниците, които следваха собствен код на честта, ми станаха симпатични и макар все повече да се превръщаха в чудовища, ги разбирах и дори вътрешно аплодирах. В крайна сметка, без да са връх в литературата, двете книги на Андрей Велков съумяха едновременно да ме върнат в детството и да ме накарат да се замисля за някои нелицеприятни истини. Усещането е по-скоро горчиво, но определено си струваше.