Спиращият войната

Hello, would you like to destroy some evil today?

Достопочтените ИК Бард издадоха Спиращият войната в далечната вече 2014 г. и несъмнено част от вас биха се зачудили какво налага да я ревюираме тук и сега^*. Отговорът е прост. Отличен повод да попълним липсата ѝ на страниците на списанието предостави ощастливилата ни по празниците Заклеващия, ревю на която също очаквайте най-скоро. Дълго чаканият трети том от Летописите на светлината на бурята въвлича доста герои от споделената вселена на Космера в грандиозния си сюжет и макар да не е стриктно необходимо да познавате техните истории, то със сигурност няма и да ви навреди.

Още повече, че Спиращият войната е прекрасна творба! Която напълно си заслужава похарчените за четене седмици, че и отгоре. Във времена, в които всяко фентъзи изглежда обречено на поне три тома, батко ви Брандън не само е успял да изкове в една книга напълно завършена история, не само е успял да развие едни от най-нетрадиционните за жанра герои, но и е ситуирал всичко това насред напълно оригинален свят на джунгли, цветове и много гола плът. Не знам какво повече може да желае човек от една книга.

И така, към завръзката. Вивена е принцесата на Идрис, малко планинско кралство, което настойчиво страни от могъщия си съсед – тропическата търговска империя на Халандрен, земя на безбожници и грехове, на екзотични аромати и на цветове. Недоверието между двете държави е с дълга история и се корени в грандиозния конфликт Велебран, който три столетия по-рано преначертава границите на континента. Още от рождението си Вивена е обещана за жена на Бога-крал на Халандрен, тъй щото мирът между тях някак да продължи и занапред. Когато обаче баща ѝ внезапно решава да изпрати по-малката ѝ сестра Сири вместо нея, животът и на двете се преобръща. Сири се озовава в Двора на боговете, без да е подготвена за трудната си мисия – да роди син на най-страшното същество на света, надарения с петдесет хиляди Дъха, мъртвородения и всемогъщ Бог-крал. Вивена би се справила. Но Сири, която дори не може да контролира цвета на косата си?

В сърцето на Халандрен, където Завърналите се командват своите кохорти от свещеници и въздават правосъдие, докато хапват грозде, нещата не са каквито изглеждат. Сред малцината, които разбират това, е Лайтсонг, богът, който страни от останалите и който се съмнява в своята божественост. Назряващите от години напрежения в имперския град са на прага да избухнат. А по улиците му крачи мъж, в чиято сянка въздишат безброй мъртви. Мъж, решен на всичко, за да постигне целта си. Мъж с меч от черен мрак, около когото предметите оживяват, а цветовете избледняват. Пробуждащ.

Съвсем както всяка от книгите на автора, Спиращият войната е изключително добре построен роман. Сандерсън просто умее да накара една история да работи и всички нейни части да пасват една на друга. Напрежение се натрупва непрестанно, разтуряно от неочаквани мини-кулминации в рамките на романа, плод на прочутите сюжетните обрати, с които Брандън е известен. Въпреки че залогът в историята не е спасяването на света, борба с далечна и всеобхватна сила или дори политическа игра, както много от останалите му творби, скоростта, с която замятате прочетените страници, остава не по-малка. Всъщност гореизброеното е едно от най-големите достойнства на романа, поради стряскащата лежерност, с която действието се развива. Почти всички герои са непукисти и трудно взимат на сериозно опасностите около себе си, което е един изключително освежаващ подход към жанр, обладан от тържественост, епика или мрачен реализъм – дори в творчеството на самия Сандерсън.

В много отношения романът играе ролята на контрапункт на Елантрис, първата публикувана книга на автора. Въпреки че и двете споделят изключителна оригиналност в някои аспекти, завъртян сюжет и съзнателен опит за деконструиране на жанрови похвати, е лесно да се види коя е по-зрялата творба. Сандерсън пише Warbreaker^* по време, обхващащо годежа, сватбата и медения му месец, и книгата е нещо като своеобразен подарък за жена му, на която е и посветена. На това дължим разнообразните форми на романс в текста, тропическия екзотичен сетинг и може би не на последно място желанието да се докаже с нещо наистина различно. След огромния комерсиален успех на поредицата Мъглороден, която разделя двата романа, той съзнателно се заиграва с идеи, загатнати, но развити по-инак в Елантрис – принцесата, обещана на чужд принц, къкрещата политическа нестабилност, богът, лишен от божественост, и още много други. Ако историята на Скадриал е сърцето на Сандерсън, излято на белия лист, то Warbreaker е един по-съзнателен опит за литературен експеримент и изпитване на сили, построен върху основата на предишни негови неиздадени творби. В тази връзка препоръчвам изключително силно анотациите към романа, които могат да се четат и заедно с него, но най-добре след, и които хвърлят много светлина върху сглобката на историята и върху някои конкретни литературни решения, фрази и намеци. Да не говорим, че добавят към светостроенето чрез податки за бъдещите продължения.

И като казвам светостроене, знаете си урока и сами. Разбира се, че Брандън не може да разочарова на този фронт. Светът на Налтис е изключително различен от всичко, на което сте свикнали, и въпреки че в рамките на романа се запознаваме с малка част от него, разнообразни легенди и истории загатват далеч повече. Дори самият град Халандрен, с ресторантите си и етническите гета, прилича повече на анахронизъм от наши дни, отколкото на класическото за жанра квазисредновековно или ренесансово поселище. Въпреки че империята се управлява от Бога-крал номинално, реалната власт е в ръцете на Завърналите се, полубожества, които са възкръснали хора и според халандренската религия трябва да свършат нещо важно във втория си живот. Завърналите се контролират армиите от Безжизнени – зомбита, които не познават болка и страх. Те пазят града от чуждестранна атака, но най-вече от Пробуждащите – хора със способностите да подчиняват неживата материя, използвайки я за оръжие. Цялата тази сложна йерархия от магически сили е пронизвана от всепоглъщаща икономика на БиоХроматичния Дъх, който мнозина възприемат като човешката душа. В света на Налтис всеки може да даде душата си доброволно или да я продаде. Онези, които поглъщат чуждия Дъх, стават все по-силни и придобиват все по-интересни способности, докато накрая се превръщат в Пробуждащи, комбинирайки Дъх и цвят, за да съживяват обектите около себе си.

Типично за Сандерсън, магическата система е доста подробно разработена и обясненията ѝ през думите на героите на моменти стават суховати и технически. За него обаче винаги е важно да установи слабостите и икономическия аспект на магията, за да може да вплете в сюжета ситуации, в които ползвателите ѝ трябва да се справят с тези недостатъци. И тук, както навсякъде другаде, това работи безотказно. В началото объркването от цялата тази терминология (и безумното изписване БиоХрома….) идва малко нанагорно, но с напредването на историята различните елементи от магическата система се балансират по впечатляващи начини и научаваме все повече за неочевидните ѝ аспекти. Въпреки че биохроматичният Дъх някак си просто няма същото ниво на кинематографичност като аломантията или като светлината на бурята, в Warbreaker Сандерсън е успял наистина да навърже много разнообразни и допълнителни елементи към нея. Такъв например са картините, по които боговете на Халандрен гадаят бъдещето и които са забавен реверанс към Роршах. Или пък подвижното градинарство – специална форма на изкуство, при която вместо да танцуват изпълнителите нареждат около зрителите композиции от цветя и храсти. Както обикновено, въображението на бай ви Брандън побира въображенията на няколко десетки простосмъртни.

My life to yours, my Breath become yours!

Героите са другата сила на романа и в рамките на няколкостотин страници успяват да се променят по-радикално, отколкото други наши познайници го правят за няколко хиляди. Динамиката между Сири и Вивена е особено интересна, тъй като въпреки че голяма част от личните преживявания на двете сестри са свързани със сравнения една с друга, и Сандерсън полага специални усилия да покаже колко различно те двете реагират на едни и същи гледки и събития, развитието им всъщност минава през взаимодействия със съвсем други герои. Романсът между Сири и Сусеброн е един от най-фините и елегантните в портфолиото на автора и работи значително по-добре от например Вин и Еленд и дори Раоден и Сарийн. Друга необичайност тук е доста силният акцент върху секса, който Сандерсън принципно избягва от километри. В Warbreaker обаче разголените богове, агресивното флиртуване и в крайна сметка въпросът за кралския наследник са приятно разнообразие от обичайното мормонско пуританство в останалите му романи.

В известен смисъл търсенето на своето истинско призвание и място в света е обединяващ фактор за подхода към почти всички от главните персонажи, и тук отново изпъква противопоставянето на двете сестри, едната от които извървява пътя към отговорността и увереността, докато другата приема несигурността и безотговорността като финалната дестинация на приключението на живота си. Своето място търси и Лайтсонг, богът-атеист, който се опитва всячески да докаже липсата си на божественост пред своя главен жрец. В началото този герой ще ви се стори безумен и дори скучен, но с времето изкристализира като един от най-силните персонажи в романа, а през неговите очи Сандерсън докосва не само екзистенциалистките търсения на Смисъла на Всичко Това, но и дава широк поглед към управляващата класа на Халандрен, силно наподобяваща един хедонистичен Олимп. През неговия персонаж минава и нишката на друг тематичен фокус в книгата – този за доверието и механизмите за неговото спечелване, поддържане и загубване.

Основното и най-фундаментално морално послание обаче Сандерсън съсредоточава върху деконструкцията на предразсъдъците и тяхното интернализиране. Отново и отново с течение на действието главните герои се изправят пред нуждата да ревизират представите си за околните. И докато отворената природа на Сири и интуицията на Лайтсонг правят това сравнително лесно за тях, при Вивена процесът е безкрайно болезнен и на практика я изгражда наново. Иронията, с която Сандерсън неколкократно преобръща „истината“ както за случващото се, така и за фундаментите на света, за религиите и борбата между тях, и за ролята на различните фракции в политическата картина, на моменти напомня упражнение по стил, но в крайна сметка успява да остане достатъчно фина и достатъчно недидактична, за да работи в контекста на историята.

Книгата разполага с още доста интересни герои, като всеки си струва разбора, но предпочитам да не ви отегчавам. Нито един разговор за нея обаче няма как да пропусне най-епичния герой от всички – разумния меч Найтблъд. Лишен от усещане за време, морал, чувства, стоманеният демон с ведър устрем се хвърля в това, за което е създаден – да унищожава злото. Кое обаче е злото, може би няма толкова значение. Сандерсън влага съществени усилия да оформи реалистично агенцията на едно съзнание, лишено от човешки контекст, но опитващо се да го имитира. Найтблъд и интеракцията му се Вашер, Вивена и случайни други герои, е без съмнение едно от най-свежите неща в книгата, като същевременно бяга от плоскостта на други подобни трактовки, например Vampire Hunter D.

Въпреки че ми е много на сърцето, Спиращият войната в никакъв случай не е без недостатъци. С малкия формат и необичайния сетинг, прозата е изненадващо по-гладка от някои пасажи в гаргантюанските и писани по-късно Летописи, но и в този си вид би отчаяла всекиго с претенции към красивата фраза. Мотивацията на някои сюжетни развития е в най-добрия случай спорна, а обратите като цяло отстъпват на интензитета и непредвидимостта на други произведения на автора. Може би най-големият грях на романа е сравнително претупаният му край, който се опитва да следва добрите традиции на тотална развръзка, но голямото количество предателства, измами, фракции и бързи разкрития за миналото на целия свят по-скоро объркват читателя, отколкото да предложат задоволително разрешение на сюжетните възли.

Не позволявайте обаче това да ви настройва негативно. Погледната спрямо генеричния фентъзи роман, историята на Налтис предлага такова главозамайващо количество разнообразие, оригинални герои и пленителна история, че наистина ще ви е трудно да оставяте книгата надалеч за дълго. Една съществена част от пъзела на Космера, Спиращият войната е задължителен за всеки фен на споделената вселена и дава прекрасен контекст на познайници от Летописите и една от по-оригиналните, ако и технически сложни, магически системи на световете на Адоналсиум. Дори това да не ви говори нищо, дайте откровен шанс на романа – в дните на големите фентъзи поредици, толкова стегната и оригинална история без съмнение заслужава сърцето ви! А ние, вече прочелите я, очакваме с нетърпение някой ден Сандерсън да напише обещаното продължение, което да доразвие историята на най-неприятния меч в историята на жанра.