Винилови души

Да следиш родната спекулативна литература напоследък е пренасищащо занимание; несъмнено за предпочитане пред прежните суши, ала и тежащо с един дисбаланс между количество и разнообразие. При все многобройните издания, вкусът ви ще бъде обслужен единствено ако клони към сборници с разкази в диапазона „фин магически реализъм до уж реалистика, която обаче е подчертано фриволна с логиката на света до степен на откровена фантазност“. От SD само сме топвали предпазливо стъпало в потока от подобна фикция с Когато великани ходеха по земята, но той наистина не е спирал и само декември, и само от едно издателство, излязоха Уудсток в градината и Може ли да ме полюлееш, като това не е статистическо изключение – представителен месец е. Тенденцията е очеизбодна, не говори за дишащо и добре развито литературно поле – не и с този тесен регистър, не и с липсата на романи, нежели амбициозни такива – и крайната ѝ дестинация неизменно е прекипяване. И все пак, по пътя си към него тя милостиво ни отдалечава от небезизвестния и отдавна изчерпан български социален реализъм, който от прехода насам възпроизвеждаме почти механично – доколкото тя всъщност дори не идва от откровено спекулативни среди, а е далеч по-общ опит на съвременните ни писатели да открият във фантастичното по-адекватни инструменти за репрезентация на реалността ни, да я обърнат с хастара навън и извадят импликациите ѝ на показ; да предизвикат у четящия отстранението, необходимо да излезе от ступора си и види какво има около него.

В това отношение Винилови души е по-концентриран опит от Великаните например, определено по-географски тесен и ангажиран с текстурите и речта на един конкретен регион. Вече пустеещ регион. Някак съвсем уместно, сборникът открива с разказ за напълно изоставено село. По средата на единствения му асфалтиран път стърчи асансьор. Повествованието прескача в миналото, до сетните мигове на последната жива обитателка и приятно сетивно описание на размирисалата се около одъра ѝ развала. Кучето изчаква смъртта на стопанката си, после я изяжда. Скоропостижно умира и то, и в тоналността на разказа всичко това е далеч по-куриозно, отколкото депресарско. В настоящето пък млад мъж е отведен от странен сън и случайността до селото, където се натъква на времеви парадокс. Асансьорът е умна и потенциално въздействаща медитация върху обитаваните места и забравата, разказана по непостоянен и неоптимален начин. До голяма степен е и микрокосмос на качествата и проблемите на Винилови души.

Водени от всевиждащ разказвач, виждаме и асансьора, и отрязъка от прежното преди протагониста. Перспективата ни гладко се носи през времепространството, създава обстановка и минало, и готино усещане за предопределеност, когато героят в крайна сметка стига селото. Там за момент сме оставени да попиваме опустялостта с него, но бързо сме прекъснати от времекривящата му среща с обитател, който го впримчва в дълъг експозиционен „диалог“ – от типа, в който единият само гледа объркано и периодично отронва „Ама как така?“, а другият обяснява как стоят нещата. Веднъж след като тези глупости свършат, получаваме хубава финална третина, с качествено наслагване на линиите и доста натрупан резонанс, но цялата инерция вече е убита от напълно ненужен напън на разказа да се обясни експлицитно – напън, който едновременно застопорява до момента хубаво движещата се „камера“ и пречи да се почувстват връзки през времето, които следваше да са показани далеч по-визуално и свободноасоциативно.

Рационализациите успяват и да убият централния образ на асансьора с обяснение защо никой минувач не би го видял – съвсем излишно, предвид че минувачи тъй или иначе не е имало. Крещящата странност се оказва невидима заради времевия парадокс, при все колко по-въздействаща – и хармонична с мотивите на творбата – би била идеята за асансьора като видим за всяко око и въпреки това невидян.

С всичките си уговорки и разяснения, фантастичното в Асансьорът не хвърля особена светлина върху света, а го замазва; бягство е. Тази нужда да се постели всичко с лесни обяснения изскача навсякъде из Винилови души, обикновено с фатални последици – почти всеки разказ тук съдържа моменти на доста добро писане, но никой, с едно изключение, не е откровено добър, защото по някое време неизменно изскача вариация на експозиционния режим и скапва пейзажа. Очевидно талантлив автор бива неуверен и в предпазливостта си обидно подценява интерпретативната способност на читателя. Понякога разяснителните включвания са относително добре мотивирани от сюжета, като например в 96%, където човек от бъдещето трябва да го изобрази за хора от друго време*. Там всъщност има примери за хубаво поднасяне на информация, елегантно вмъкната в конкретните му спомени по силата на асоциации и естествени отклонения на мисловния поток. Има обаче и грозни инфодъмпове около това, а те може да са логични, но не водят до добра проза. Би било съвсем в реда на нещата човек, от който ни дели подобна технологична и социална бездна, да приема неща за даденост и прави елипси в разказа си. Тук има потребност от повече поток на съзнанието, повече фалове в комуникацията от страна на разказвача, повече идиосинкратичности в речта на бъдещето* вместо очевидно структурирана експозиция.

Ако проблемът е най-крещящ в първите два разказа, причината е тривиална – най-дълги са и подробни в развитието на ситуация. Нататък Винилови души прави скорострелен залп от далеч по-мимолетни текстове, много повече разказващи, отколкото пресъздаващи. Обикновено залагат на премерен изблик абсурдизъм и/или сатира, и където случката не оставя място за рационално обяснение, тя непременно става напълно очевидна в абстракцията си. Това периодично води до бегло забавни резултати, като например Катастрофално съвършени, където се получава нещо като PG версия на Балърдовата Катастрофа. От друга страна има злополучни случаи като Соц. В него Цаков хитрее, използвайки съкращението не за това, което си мислим, само за да превърне нещото – изникнал отникъде вид сладководна цаца – в явна алегория на това, за което си мислим. Не е по-остроумно, отколкото звучи. Въпросният разказ е донейде интересен с нестандартната си структура, която тръгва с конкретни сцени и герои, само за да им даде епилог по средата и издигне до обрана хроника на процесите в града и дори държавата, ала преходът не е особено премислен и се чете повече като инцидент.

Повечето фрагменти са в този дух, ако и похвално разнообразни по сетинг. Изключение правят осезаемо по-сантименталните Пречиствателна станция и Ин и Ян (с купеста облачност), като първият съобщава сантимента си в прав текст и напълно усмъртена от буквализация метафора, а вторият е приятен по един тих и непретенциозен начин. Заглавната творба също спада в тази категория, ала тя е просто монолог, облечен в сън с един-два нелоши образа – очевидно изразява етоса на целия сборник и си тежи на мястото, но без особена стойност извън него. Изключение правят и двата положителни примера – След дъжда и особено Шал. Първият е едната метанаративна игра, която Цаков си позволява, и изненадва с меланхолията, която успява да извади от това често студено и интелектуално упражнение; как извежда добър пасаж от лигавата фикция, на която играе мета. Иронично, точно тук Цаков не се опитва да затвори творбата с лесна буквализация или остроумие – както съсипва доста от разказите си – а оставя момента да диша в собствената си атмосфера. И все пак, еднолично най-добрият разказ, Шал, е по-показателен за силните страни на автора. Тук те излизат на повърхността, след като Цаков зарязва общото разказвачество за сметка на една-единствена конкретна сцена и я показва сетивно – и езикът придобива интересна странност, и образността спира да се самоанализира, превръщайки се в самото нещо, и героят е оставен просто да съзерцава и чувства, объркан. Само ако Цаков по-често позволяваше последното и на нас…