Вещиците от Витоша Софийски магьосници #3

Вещиците от Витоша е очакваната трета част на поредицата Софийски Магьосници. След силните отзиви от първите две книги, отворения край на В сърцето на Странджа и подсказките от Мартин Колев в социалните мрежи, беше просто въпрос на време да получим третата част.

Преди да споделя впечатленията си от книгата, искам да превъртя лентата и да кажа две думи за предшествениците ѝ. Софийски магьосници ни запознава с тийнейджъра Бриян, който тепърва открива магическите си сили. Той бива захвърлен в борбата срещу някакво зло, около него се сформира интересна шайка от магьосници и накрая всички обединяват усилията си. Бият злото, а краят е отворен – следва продължение. В сърцето на Странджа пак ни среща с Бриян, който вече се обучава за магьосник. Неговият пробудник Свилен си е обрал крушите и никой не знае къде е. Отново дебне някаква опасност. Малко доза любовен трепет, предателства на различни нива, разкрития за родословното дърво на Бриян, отворен край – следва продължение.

Впечатлението ми от първите две книги е за леки, ненатоварващи четива с опити за хумор, който обаче невинаги ми беше смешен, което отдавах на факта, че не се припознавах в нито един герой. Ако ги четях като тийнейджър, сигурно щяха да ми се сторят като най-великото нещо на света. Затова и като книжар се опитвах да ги препоръчвам на хора, които търсеха нещо подходящо за 15-годишното внуче.

Вещиците от Витоша обаче е малко по-тъмна книга. Тук сюжетът се върти около Свилен и защо го няма във втората част. Заглавието подсказва коя гора е хванал. Магьосникът отива да си живурка в планината в опит да достигне до някакъв душевен мир. Там се натъква на сборище вещици и заедно правят откритие, което застрашава не само хората със свръхестествени сили, но и цялата страна. Свилен се връща в града, но доста неща са се променили. Героите от предишните книги се появяват и тук, но този път Бриян не е в центъра на борбата – всички очи са насочени към магьосника беглец.

Формулата от предишните книги я има и тук. Мартин Колев ни подхвърля малко разкрития, малко притеснения, някакво зло, бой и отворен край. В това няма нищо лошо – щом работи, защо не? А и Вещиците от Витоша всъщност ми допадна малко повече от предишните две книги. Спорно обаче ми се стори отсъствието на Бриян. В сърцето на Странджа завърши със силни разкрития и остави още доста въпроси около това кой е той, но в третата част се включва съвсем за малко и то към края на книгата. Това решение е нож с две остриета, защото макар да създава у читателите напрегнато очакване да го видят, като нищо може и да ги отблъсне.

Фокусът е върху Свилен и неговите преживявания, емоции и размишления. Героят всъщност не е толкова голям герой и загубите му са неоспорим факт. В третия роман той показва нещо тъжно, нещо нестабилно, което преди това не личеше в характера му. Повдигнат е въпросът за депресията, а нейното описание като невидима животинска кожа, чиято тежест те притиска към земята, смачква те, изцежда от всякаква сила, изсмуква щастието и светлината от живота ти, особено ми хареса:

Ненавиждаше думата „депресия“ и не я разбираше съвсем. Но как иначе да нарече състоянието си? Вцепенение, безсилие, отчаяние? Тежка животинска кожа? Често се чувстваше точно така – все едно е навлякъл кожух, от който няма измъкване. Трябваше да го носи постоянно – когато му е жега, когато спи, дори когато се люби. Понякога кожухът олекваше и Свилен с месеци наред дори не го забелязваше. Сега обаче отново натежаваше. Тогава всяко действие костваше адско усилие, без дори да носи грам удоволствие.

Разкрити са тревогите и на други герои. Техните негативни мисли и тези от преживяванията им,които са били повод за срам, ми се сториха реалистични и може би това ми беше липсвало в предишните книги. Целият тон на Вещиците от Витоша е малко по-тъмен, по-печален. Тъжно ми беше за героите, но поне вече звучаха като истински хора, а не като карикатури. Заиграването на Колев с някои български поети също е интересна хрумка. Не очаквах в роман за магьосници да открия стихове от Дебелянов и Яворов. Готиното е, че са включени в изненадващи моменти, които не предполагат от героите да мислят за това – просто произволни проблясъци . Това прави героите още по-плътни и достоверни.

Главният минус на романа за мен са шегите – сториха ми се насилени и пренавити. Саркастичните подмятания и реплики, които трябваше да звучат смешно, често не ме забавляваха. Най-много ме дразнеше всяка една дума, изречена от фамилиара на Бриян – Морков. Той поначало не говори, но заради питка проговорка трябваше да му изтрая репликите през цялата книга. Досадно и ненужно упражнение на авторова власт, което работи по-добре при други герои в заглавието.

Друго, което ме изтормози доста, е решението книгата да има речник с термини на края. Това не е научен труд, въпреки че с някои бележки под линия се опитва да звучи най-малкото на пародия на такъв. Спокойно можеше да мине и без него. Просто няма удобен начин за четене на речник. Ако много искаш да обясниш някоя дума – бележка под линия ми се струва най-добрият вариант. Всъщност речникът е готин, обясненията са закачливи, но цялото прелистване между страниците ми разваляше удоволствието от четенето.

Няколко думи и за корицата, която ми е най-любима от трите. Исмаил Инджеоглу е свършил великолепна работа – всяка следваща илюстрация е по-добра от предходната. Абсолютно съм влюбена във всеки цвят, щрих и мацване на четката. Това са си направо произведения на изкуството.

Вещиците от Витоша се чете бързо и лесно, формулата от предишните две съществува и тук, но с малко повече дълбочина, героите изглеждат малко по-плътни и този път във вълшебния свят се интерпретират едни много човешки проблеми. Да, има какво да се желае, но крайните ми чувства по-скоро положителни.