Тронът на Алкирия

За Тронът на Алкирия започна да се говори още преди излизането на романа. В някои групи в интернет се чуваше, че се готви нов голям проект. Ейдриън Уейн – едно от главните действащи лица в „старата“ и активен участник в „новата“ вълна книги-игри, непрекъснато пускаше намеци за „скорошната голяма изненада“. В един момент изненадата се разкри и малко след това новият български фентъзи роман се появи на пазара. Издателство Сиела поеха щафетата и стартираха собствена рекламна кампания. Самият Богдан Русев започна да се появява по телевизии и интернет и да говори за проекта и за писането. В крайна сметка резултатът беше налице – едва ли остана някой, който да не разбере за издаването на Тронът на Алкирия.

Действието в романа, очаквано, се развива в кралство Алкирия – сетингa, който Богдан Русев и Александър Султанов, тогава с псевдонимите Робърт Блонд и Ейдриън Уейн, някога разработиха за хитовия си дебют. Варварският бог беше една от първите книги-игри, излезли в България през 90-те. Впоследствие дойдоха и продълженията – Принцът на Алкирия и един по-късен проект от последните дни на книгите-игри в ХХ век – поредицата Магията на мрака.

За незапознатите – Алкирия е малко кралство по бреговете на плавателната река Тайра. Намира се на полуостров със странна география, като от север и изток го опасва могъщата Империя. Във Варварският бог главният герой – читателят, посещава различните градове в кралството и навсякъде го очаква приключение. Общата рамка е инвазията на варварските племена от Севера. Те искат да превземат Империята, за да открият и освободят бога на мрака Гуор. По време на пътуването си в Алкирия главният герой постепенно открива огромната материална и духовна поквара, в която е затънало кралството, и в крайна сметка успява да унищожи Гуор с помощта на магията на Древните. Ако ви изглежда като фентъзи, изпълнено с всевъзможни клишета, то е точно такова. Само дракони няма, в началото поне. Недейте да съдите прекалено обаче, защото говорим за началото на 90-те години, когато в целия свят, камо ли пък в малка България, фентъзи жанрът не беше развит до нивата, които достига днес.

Сега, почти тридесет години по-късно, Робърт Блонд, междувременно реализирал се като успешен автор и журналист, решава да ни разходи, вече под истинското си име, отново из познатото кралство. В Тронът на Алкирия виждаме същия сетинг, но като част от по-логично изграден свят. Научаваме причината за съществуването на това малко кралство по границите на привидно могъщата Империя, която незнайно защо преди това го е оставяла да прави каквото си иска. Научаваме и за политическите отношения между отделните кралства в района. Виждаме едно общество, което, макар да остава вярно на оригинала, изглежда доста по-внимателно изградено. Гуор вече не е богът на Злото, а Белият жрец от имперската столица не е еднозначно добра сила. Богдан Русев се е постарал да използва някои останали от книгите-игри ниши, в които да намести зрелия си сюжет и да ни обясни сетинга като на възрастни. Алкирия не е корумпираната, пропаднала държава от първите книги, а потомците на главния персонаж от Варварският бог не са плоските добри герои, които идват да спасят добрите и да накажат лошите, каквито ги видяхме в Принцът на Алкирия.

Като стана дума за герои – действително някои от персонажите са добре изградени и техните истории са интересни и приятни за четене. Особено силно сред тях се откроява Тарк – бившият благородник, който се опитва да се справи с призраците си. През неговата гледна точка читателят научава интересни неща за култа към Гуор и за устройството на Алкирия. Но това е по-скоро изключение, докато повечето герои, уви, са еднопластови. Алвиан, един от малкото персонажи от оригиналните книги-игри, намерил място и в романа, е доста неубедителен. Верен на своя първообраз, той продължава да пуска лафове и да се държи привидно безразсъдно смело, сякаш се опитва да ни докаже колко е готин. Същевременно обаче Богдан Русев изгражда у него един противоречив образ на мъдрец и интригант, който изглежда доста по-способен, отколкото би отивало на млад принц. И това нямаше да е толкова проблематично, ако през две глави не ни напомняха колко е млад всъщност. Поведението му – на дворцов паяк от ранга на лорд Варис и Кутрето от Песен за огън и лед, не е задължително да не може да бъде усвоено от един деветнадесетгодишен момък, но тогава е редно читателят да види убедителни причини за формирането на тези негови качества. Като цяло Алвиан изглежда като коварен четиридесет годишен манипулатор, затворен в тялото на буен тийнейджър.

Друг пример е главната героиня, Сола. От нейните глави научаваме много за културата на планинските племена по западната граница на Алкирия и за техните интересни ритуали и суеверия. Авторът много се старае да ни покаже мрачния вътрешен свят на Сола, виждаме добре и колко е целеустремена. Но на въпроса защо действа по този начин тя буквално отговаря, че причините са толкова сложни, че „не знам как да ви го обясня“. В нашия език нямало думи, с които да го направи. Ако я нямаше тази очеизбождаща дупка, нямаше да имам никакви претенции към нея. По начина, по който е представена обаче, Сола остава слабо звено с проблемна мотивация.

В същото време сякаш има повече главни герои, отколкото предполага обемът на романа. Групата ни от приключенци е голяма и е именно това – група от приключенци. Това, разбира се, не е нечувано във фентъзито. И Вещерът си събира приятели, с които приключенства, Фродо не ходи сам към Мордор, да не говорим за разните Шанари и Дриззт До’Урден-овци. Проблемът за мен е, че това е малко остарял троп, от която съвременните фентъзита се опитват по-скоро да избягат. През цялото време не успях да се отърва от усещането, че Робърт Блонд и Ейдриън Уейн са се събрали с приятели и са си направили приятно RPG приключение из земите на Алкирия. Структурата и начинът, по който всеки е представен с предисторията си и мотивацията си да участва, както и посоката, в която поема впоследствие сюжетът, включително някои случайни срещи по пътя, бият прекалено много на Dungeons&Dragons в Алкирия.

Богдан Русев има безусловно приятен стил на писане. На някои места слоевете от подчинени изречения стоят много добре. Когато пред нас се разиграват напрегнати сцени, някак небрежно нахвърляните елементи постепенно градират в съзнанието ни и накрая кулминират впечатляващо. Създава се много добро усещане за синхрон между стила на писане и развитието на действието. На други места обаче изглежда като просто авторът да не знае къде да сложи точката:

Стражите слязоха от конете си, като вдигнаха невероятно много шум по средата на внезапно притихналия селски площад, докато се занимаваха с това – пръхтене на коне, тропот на копита, докато животните пристъпваха от крак на крак, за да запазят равновесие, внезапно освободени от тежестта на ездачите си, скърцане на седла и дрънчене на стремена, и тропот на тежки ботуши, и глухо дрънчене на оръжия в ножници, – отместиха от пътя си Тарк и момчето му, което беше вдигнал на раменете си, обградиха Хоберт и единият заби тежкия си юмрук в плетена метална ръкавица право в лицето му.

Подобно писане със сигурност може да има плюсове. Намирам го за доста подходящо за вече развития наратив, в сцени, в които е редно да се трупа напрежение, както и за развръзката, когато този стил може да „избухне“. Но седи ужасно тромаво в началото на романа и ако трябва да съм честен, почти ме отказа от четенето. Когато всяко второ изречение е един фестивал от подчинени изречения със стремеж към енциклопедичност, опитният читател едва ли ще подмине с лека ръка.

Въпреки всички изброени пропуски, смятам, че романът е достоен да застане сред най-добрите български фентъзита. Богдан Русев определено ни разказва увлекателна мрачна история в познатия сетинг. Ако ви се чете нещо носталгично с препратки към Варварският бог* или ако искате да видите къде се намира българското фентъзи в момента, няма да сбъркате с Тронът на Алкирия. Посоката определено е добра.