Nona the Ninth ...and The Book of Jod

Едно от най-шокиращите ми преживявания през 2019 г. беше осъзнаването, че Gideon the Ninth не е за всеки. Книгата беше такова откровение за мен, че изобщо не можех да си представя, че тотално не работи за други хора. И да, знам, добре дошъл в концепцията за личния вкус, нали, но The Locked Tomb поредицата изглежда спиритуално неспособна да генерира умерени мнения. Читателите или обожават Гидеон и Хароу, или ги ненавиждат със страстта на хиляда гладни вампира.

…или поне така си мислех, докато не дойде време за Nona the Ninth. Първо, нека си го кажем в прав текст – когато една „трилогия“ се превърне в „тетралогия“, това никога не е на хубаво. „Приключенията“ на Нона (за кавичките след малко) се очакваше да са първата част от финалната книга, Alecto the Ninth. В даден момент обаче, според думите на автора, тя осъзнала, че тази история е твърде масивна и става все по-масивна, и че това са две книги, а не една. Дотук… ако не „добре“, то поне окей.

Уви, Nona се чете точно както бихте очаквали да се чете една история, планирана като първи акт в друга история. Въпреки няколкото епохални момента, количеството мистерии и оригиналната игра с перспективи и идентичности, в основата си романът е блато от развлачени сюжетни линии, които не отиват наникъде и ми губиха времето със стотици страници, преди да стигнем до нещо интересно.

Но коя, питате, е Нона? Отговорът е сложен. И спойлер. Така че няма да го получите тук. Нона е невинно дете в тялото на 19-годишна жена, чиято коса расте невероятно бързо и чиито рани зарастват за секунди. Понеже четете това ревю, очаквам да сте чели Gideon и Harrow, така че дори само това изречение би трябвало да ви е достатъчно, за да знаете, че тялото принадлежи на Хароу. Но кой го пилотира? Самата Нона си няма представа. Хората, които я крият, си нямат представа.

Нона живее в скапан апартамент в скапана сграда, в град, разкъсван от война между „терористична организация“ и „зомби симпатизанти“. Как се е озовала на тази планета? Каква е синята светлина в небето, която е накарала всички „зомбита“ да се побъркат? Къде  са Императорът и Деветте Дома?

Nona the Ninth основно задава въпроси и започва да им отговаря малко по малко едва в последните си стотина страници. Историята се развива в рамките на пет дена, всеки от които започва с кратък преразказ на предстоящите събития. И всеки от които е брояч за отварянето на Гробницата. Уви, тук именно идва големият проблем на романа. Първите два-три дена – буквално 300+ страници – са невероятно детайлен преразказ на ежедневието на Нона. И въпреки че навсякъде около нея изглежда се случват големи и важни събития, тя няма особен интерес към тях и е твърде невинна, за да ги осмисли така или иначе. Тамзин Мюър си играе с този тип перспектива във всяка книга от поредицата. Гидеон не се интересува от некромантия и интригите на Домовете и съответно немалка част от първата половина на Gideon се случва зад кадър. Хароу е почти буквално лоботомизирана, преследвана от духове и умишлено подвеждана от половината персонажи в Harrow, което означава, че и тя пропуска голяма част от сюжета.

Но случаят с Нона е различен. Тя буквално не знае какво се случва около нея и което е по-лошо – книгата дава достатъчно индикации, че случващото се около нея е важно. Съответно вместо мистерия, получаваме фрустрация. Самата Нона е очарователен персонаж със свежа и забавна гледна точка, и това е единственото, което прави четенето приятно. Но не до степен да оправдае неяснотата на без друго липсващия сюжет. И дори когато действието най-накрая стига до кулминацията си, странната гледна точка означава, че не получаваме достатъчно информация и финалът е повече объркващ, отколкото удовлетворителен.

Това, разбира се, не значи, че Nona the Ninth е загуба на време. Уви, приключенията на Нона са необходима стъпка към финала на поредицата и честно казано не ми беше трудно да разбера защо Мюър е решила да ги отдели в собствена книга. Най-интересната част от романа са моментите, в които Нона спи. И въпреки че тя разказва сънищата си на своите пазители (които са ни познати от предните книги междувпрочем), това, което читателят вижда, е нещо друго – кратки интерлюдии, в които Бог и Хароу (?) бродят из руините на Земята и той ѝ разказва историята, довела до Възкресението и превръщането му в Император.

Именно тук е истинската сила на Nona. The Book of Jod (защото Джон определено живее за dad jokes) е страхотен поглед към миналото, който – макар и да идва от източник, на когото не бива да се вярва безрезервно – тотално променя разбиранията ни за светостроенето и историята на тази вселена. Финалът на тези интерлюдии е може би любимият ми момент в поредицата до момента и абсолютно си струва бавното изграждане.

Така че, да. Nona the Ninth ме разочарова. Очаквах повече от мистериите, очаквах по-ранни отговори, очаквах повече сюжет. Това, което получих, беше книга 3.0, която да положи нужната основа, за да може Alecto the Ninth – книга 3.5 – да бъде епичната лудница, която тя неизбежно ще бъде. Личното ми мнение е, че историята на Нона трябваше да си остане част от Alecto в съкратена версия, а вместо нея, трябваше да получим отделно издание на историята на Джон под формата на новела. За съжаление Тамзин не се допита до мен и в крайна сметка други хора може би ще харесат книгата повече. За мен обаче това си остава по-скоро ненужна спирка по пътя към историята, която всъщност исках да прочета.