Three Californias Triptych

Да започнем с това, че отдавна си търсех качествена екотопия. Този поджанр винаги ми е бил любопитен, но все някак съм го пренебрегвал. Вероятно причина са и относително малобройните му представители, особено пък на българския пазар. Не че открих каквото търсих на български – за пореден път английският ми помогна.

Екотопията, за която говоря, е Pacific Edge – но пътят ми към нея беше дълъг. Тя е последната част от триптиха за Калифорния на Ким Стенли Робинсън, където в различни сетинги се разгръща така скъпото на сърцето на автора Калифорнийско крайбрежие.

Трите книги не са явно свързани, но е добре да се разглеждат като съвкупност, защото в тях има повече общо, отколкото личи на пръв поглед. Няма да намерите скачени повествования, нито повтарящи се герои. Няма да намерите отговори на поставени в предишни книги въпроси, нито дори общо усещане. И въпреки това трите комуникират помежду си.

Първата се казва The Wild Shore и ми хареса много (може би най-много от трите). Тя се занимава с порастването и съзряването на деца в постапокалиптично общество, оцеляващо по Западното крайбрежие на това, което е останало от Щатите след ядрена война. Втората се казва The Gold Coast и ми хареса най-малко. В нея порастването и съзряването се случват в антиутопично киберпънк общество на корпоративна алчност, в което американците са изгубили традиционните си семейни ценности за сметка на палави оргии с наркотици, секс пред видеокамери и колежански отбори по кеч. Третата – финалът и, както уточнихме, причината изобщо да се захвана с триптиха, се казва Pacific Edge и разказва – точно така, познахте – за порастване и съзряване на деца в едни алтернативни Щати.

Да започнем отначало.

The Wild Shore

Тази книга е писана най-рано, далеч преди края на Студената война. Логично, тя се захваща с постапокалиптично общество, което се опитва да се съвземе и да проектира някои класически американски ценности в екзотичната реалност, в която оцеляват.

В малко градче насред руините на Ориндж Каунти жителите се трудят и опитват да възстановят общността си в замърсената среда след войната. В началото си книгата обрисува идилична пасторална картина на Щатите, където хората живеят в малки села и се трудят за прехраната си – и постепенно започва да я деконструира, като намесва по-мрачни теми. Само не очаквайте Фолаут, тук няма супермутанти и особено много екшън. Ядреното замърсяване причинява проблеми със зачеването, а голяма част от околните териториите са неизследвани. Постепенно се оказва, че мистериозни врагове отвътре и отвън пречат на възстановяването на обществото. Всъщност, тази книга има най-интересна фабула от трите, което много улесни емпатията ми към героите.

Гледната точка е на един от порастващите младежи, Хенри Флетчър. Той се вълнува от най-обикновени неща – момичета, истории за миналото, глупави младежки приключения. Авантюристичността му го въвлича в пътуване на юг, където някакви „власти“ са установили управление. Фабулата започва да се разкрива – какво се е случило, какво е състоянието на света, има ли мистериозни врагове, или са слухове? Това, типично за целия триптих, се развива паралелно с порастването на Хенри и на отношенията му с момичето, което той обича, както и с приятелите, с които се забавлява. Основен фокус е именно промяната на тези отношения, предизвикана от осъзнаването на разни отговорности и сблъсъка с постапокалиптичната реалност. Като метафора за цялото това израстване, едновременно със съзряването на младежа постепенно се демитологизира и образът на ментора му, интересен похват, който помага за чувството на „приземяване“ на момчешките мечти.

Книгата има и някои минуси, основно това, че не успява да отговори на всички въпроси, които поставя фабулата – развръзката е непълна. В крайна сметка, обаче, това допълнително подчертава основната ѝ идея – порастването, а не сюжетно приключенстване. Историята как Хенри се превръща в мъж се оказа достатъчно пленителна и ме накара да пристъпя към втората част от триптиха.

The Gold Coast

От тази книга останах доста разочарован – може би защото предната ми хареса много, но в The Gold Coast видях много минуси, при това сериозни. Повествованието беше по-мудно, а сюжетът  практически отсъстваше. В света имаше интересни елементи, но нито един от тях не беше достатъчно добре представен, че да ме заинтригува.

Гледните точки ненужно и непрекъснато прескачат, най-вече от главния герой към баща му. Между тях се разразява дълбока криза, която, изненадващо или не, променя и двамата до края на книгата. Двете паралелни истории са за антикорпоративен саботаж и за тайна обществена поръчка, спусната от военните, и символизират разрива между двамата, разкъсани и същевременно еднакви – но това не ми улесни четенето.

Едновременно с това упадъкът на обществото не успя да ме впечатли особено. Вярно – книгата е писана през далечната 1988-ма, когато порнографията не е била това, което е днес (благодаря ти, интернет!), но тази част от сетинга, макар и забавна, е доста наивна. Купони с оргии и наркотици, триизмерно записване на секс – нищо не успя да ме шокира и впечатли като особено декадентско, може би защото днес това е практически реалност. Както казва една противоречива тема в reddit: cyberpunk is now. А от това, че е предсказала някои части от модерното общество, The Gold Coast не печели.

Така или иначе, може би най-песимистичната книга от триптиха свърши незадоволително, за да ни заведе до най-оптимистичната.

Pacific Edge

Основната тема и на този роман е същата като на предишните две –  развитието на нормални и истински човешки взаимоотношения, които помагат  на главните герои да преминат от пубертета към зрелостта, на фона на деконструирана САЩ. Книгата ни хвърля, както се казва тропът, „двадесет минути в бъдещето“. Там обаче хората са израснали морално със столетия. Успели са да загърбят различията и проблемите си и да изградят едно устойчиво и развиващо се екологично общество. Авторът ни запознава както с пътя, по който се е стигнало до тук (а той не е бил лесен), така и с устройството, което позволява това статукво. Робинсън се постарава да построи едно логично функциониращо общество и се справя. Всичко в него изглежда свързано, но въпреки че не съм някакъв пазарен фундаменталист, трябва да призная, че системата ми се стори леко наивна. Слабите корпорации, масовото разоръжаване, дори новата семейна структура са като излезли от оптимистичен сън. Е, все пак нямаше да бъде утопия, ако можеше да съществува, нали?

Хората не карат автомобили, а велосипеди, корабите не се движат с дизелови двигатели, а са ветроходни, войни няма и е забранена концентрацията на капитали в корпорации, нещо, което някак се поддържа чрез държавна принуда. Но това всъщност доста добре се балансира от логичната фабула – опитите на корпорация да лобира за влияние в местния парламент. През призмата на този конфликт – прогресивни зелени младежи срещу защитаващи капиталите консерватори, е разказана и основната история – за ученическата любов между главните герои Кевин и Рамона, като излязла като от клип на Ред Хот Чили Пепърс от 1999-а, барабар със сърфовете и адреналина.

Именно това ме спечели особено силно. Образите са реалистични и взаимодействието между тях е истинно. Изборите са главозамайващо реалистични и логични. Ако някой ми каже, че не би постъпил като Рамона или Кевин, няма да му повярвам. Познавам твърде много истински хора, постъпвали така.

Развитието на героите и тук, както в предните части, е също така добре подкрепено от някои силни метафорични сцени. Например лутането из един от каньоните в Калифорнийските планини на лунна светлина лесно може да се възприеме като метафора за израстването на обществото, хармонията с природата и търсенето на любовта от младите герои.

Но в крайна сметка именно реалистичността е това, което стоеше в основата на емпатията ми. Всъщност ако има нещо общо между героите в трите части на триптиха, то е точно това – реализъм и логично издържани постъпки – както в рамките на собствения им свят, така и погледнати през призмата на нашия.

Тук Робинсън, за разлика от предните две части, си е позволил допълнителна заигравка със структурата. Сюжетът е представен едновременно в сегашно и минало време, като извадки от дневника на ментора на главния герой служат да разкрият миналото и пътя към днешното зелено бъдеще. Този тип разказ изпуска уникален шанс да завърши отлично историята, но пък може би тогава песимизмът щеше да надделее, а ако нещо струи от тази книга като от спукана тръба на Софийска вода и не може да бъде спряно, то това е оптимизмът.

Впрочем, интересна е позицията на автора, който решава да завърши триптиха си именно с тази екотопия. Това придава на цялата „поредица“ оптимистична настройка към възможното добро бъдеще, което може и да е по-близо до странния свят на The Pacific Edge, отколкото до някой от двата предишни. Навежда ни на мисълта, че предните две са били мистификации и разсъждения над хипотетично бъдеще, докато екологичната утопия е тази, която ще се случи и  това е начинът, по който човечеството ще избегне бездната и ще се справи с всичките си проблеми. Не знам, може и така да стане.

В крайна сметка тази книга е идеален завършек. Героят израства най-много, историята израства с него и сме оставени с едно оптимистично сладко чувство, че това все пак може и да се случи, колкото и реалността ни да е по-близка до тази от The Gold Coast. Дето се вика, почти постигнах катарзис. Бих могъл да го препоръчам като пример на всеки, който се чуди и иска да разбере що е то екотопия, но на същия читател ще препоръчам и първо да прочете предишните две книги. Освен че ще му послужат за разходка из някои от поджанровете на фантастиката, те очертават и пътя, без който Pacific Edge не може да бъде разбран напълно – The Wild Shore дълбае в миналото, The Gold Coast ни представя настоящето, за да стигне до Pacific Edge, където в слънчева градина в Калифорния се крие бъдещето.