The Starless Crown Moon Fall, Book 1

Винаги ми е интересно да видя автор, добил популярност в дадено поле, който пише нещо в напълно различен жанр. Не знам каква е статистиката за процента на успеваемост, но ефектът неизбежно е интересен.

В настоящия случай ефектът е интересен най-вече с пълната безхаберност и типичната за този тип хора нахална самоувереност, с които Джеймс Ролинс подхожда към епичното фентъзи. Високо уважаван автор на двадесетина трилъра, който – оказва се – в началото на кариерата си е писал фентъзи под псевдонима „Джеймс Клеменс“. Всичко това е хубаво, но уви, настоящата му творба се чете като нещо, писано преди минимум две десетилетия, и не по приятен носталгичен начин.

Още преди да стигнем до самия роман, The Starless Crown започва с интродукция от автора, който обявява, че не е „като други фентъзи автори“* и че благодарение на опита си в писането на техно-трилъри, е подходил с уникален научен подход в изграждането на света на Беззвездната корона. Супер.

Научният подход се изразява в това, че действието в The Starless Crown се развива някакви десетки (стотици?) хилядолетия в бъдещето и в някакъв момент от митичното минало планетата е спряла да се върти. Това води, както добре знаем от неизброимите фантастични и фентъзи истории по темата, до ледена пустош отзад, нажежена пустиня отпред и пръстен от здрач с умерен климат по средата – въпросната Беззвездна корона. В тази обитаема зона оцелялото човечество и произволни животински видове са развили стандартната феодална фентъзи цивилизация, с древна нАука и анималистична телепатия в ролята на магическата система.

Никс е сирак, осиновена от местен фермер, когато я е намерил в гората като бебе*. Тя е сляпа, но това не ѝ пречи да е свръх умна, свръх добра с животни и свръх компетентна в обучението си в местната престижна академия, където, естествено, всички я мразят, защото е бедна и сляпа, а те са богати задници. Поредица от злополуки води до видение за предстоящ апокалипсис и това я въвлича в приключение, изпълнено с политичеки интриги, завоевателски амбиции и древни тайни.

Т.е. тотално стандартно епично фентъзи, но с гигантски прилепи.

Първо, искам да говоря за света, защото това е голямата гордост на Ролинс. Беззвездната корона е напълно нормален фентъзи локал. При все липсата на ден и нощ, територията е огромна и двете екстремни климатични крайности в нито един момент не играят роля в сюжета. Планетата продължава да има сезони и лунни цикли (това поне е добре подковано научно), което само допълнително кара всичко да се усеща напълно стандартно. Древните тайни са толкова древни, че започват да играят роля едва в самия край на книгата, а дотогава се мотаем от една безлична фентъзи територия към следващата. Имаме блато, гора, планина, още гора, фентъзи град, фентъзи село, ама в гигантсако дърво… Не би ми хрумнало да се подигравам с това, ако авторът специално не се беше пъчил колко нестандартен свят е измислил.

Следват героите. Толкова. Многото. Герои. Дори само ако се фокусираме върху гледните точки, имаме поне ПЕТ (с епизодични включвания на някои странични персонажи), всяка от които с огромен каст от поддържащи роли и статисти. Ако си говорехме за голям мащаб с първоначално напълно отделни сюжетни линии, това не би било проблем, но в The Starless Crown има само една история и в крайна сметка почти всички герои се оказват на едно и също място някъде по средата на романа. Оттам нататък става очевидно колко безлични и взаимнозаменяеми са поддържащите образи. Има сцени с толкова много хора в тях, че в един момент забравяш, че някой е там, докато Ролинс не му даде напълно ненужна реплика, щото и той се е усетил, че е забравил за въпросния персонаж.

Този проблем се „разрешава“ по особено противен начин, а именно – с поголовни убийства на поддържащи образи. И именно тук The Starless Crown искрено ме подразни. Всички герои в тази книга са или ужасяващо зли, или невъобразимо саможертвени. Нюанс липсва, но това само по себе си не би било проблем, ако базовата мотивация на всички не беше толкова слаба. Злодеите вършат откровено ужасни неща без никаква нужда, само колкото на читателя да му е гадно. ВСИЧКИ персонажи около Никс мигновено са готови да пожертват живота си за нея, дори току-що да са я срещнали и да нямат никаква мотивация. Животни биват малтретирани и избивани нон-стоп. Имах усещането, че Ролинс изпитва някаква перверзна наслада от непрестанния терор върху героите си.

Самата Никс също е дълбоко проблемен образ. Тя започва историята сляпа и първоначално очаквах, че това ще има значение за историята. Не, оказва се. Въпросният недостатък бива коригиран буквално в първите 50 страници, което премахва ЕДНОТО качество на героя, носещо дори отсянка на оригиналност. Нещо повече – авторът имаше шанс да ни даде уникална перспектива за това как героизмът не е нужно да разчита на физическо съвършенство и хора с увреждания също могат да спасят света.

Но уви… Джеймс Ролинс видимо не счита читателите си за заслужаващи уважение и усилие от негова страна. The Starless Crown е безрадостно и злобно четиво, в която лошите са безсмислено лоши, добрите са безхаберно добри и нещата се случват, защото „така трябва“. Това е типът книга, който стар ветеран като Тери Брукс би харесал, но който стои напълно ненамясто в днешно време. Едновременно компетентно написана на чисто литературно ниво и интензивно демоде и пълна с клишета, историята се влачи в първата си половина, след което се дави в битки и експлозии във втората и някакси съумява да е еднакво скучна през цялото време. Авторът явно не следи жанра и не е наясно колко по-оригинално поднесени истории се намират в него. Не знам, може би романът и поредицата като цяло ще си намерят феновете, но аз определено не съм сред тях и не мога да го препоръчам с чиста съвест.