The Shadow Campaigns

Искало ли ви се е някога да четете фентъзи, в което, освен меч и магия, да има мускети и оръдия? Ако отговорът е да, но пък парните машини не са ви по вкуса, няма страшно, вече има цял поджанр – flintlock fantasy (по нашенски – кремъклийско фентъзи), а водещите писатели в него са Браян Маклелан с поредицата Барутният маг и, познахте, Джанго Уекслър. The Shadow Campaigns се състои от пет тома и е повече от очевидно, че авторът се е вдъхновявал от историческите събития свързани с Френската революция и възхода на Наполеон. В България този период не е толкова популярен по обясними причини, но на Запад положението е друго – има куп исторически творби за революцията и последвалите я дълги и заплетени войни. Подозирам, че една от основните причини за този интерес е, че това е един от последните ключови конфликти, в които нещата се решават в битки, продължаващи по-малко от ден, а не седмици или месеци като повечето по-големи битки в Първата или Втората световна война.

За разлика от повечето книги за този исторически период, писани от англосаксонски писатели, тук главните герои са францу…, извинете, жители на Вордан, аналога на Франция в света, създаден от Уекслър. Поредицата започва с премеждията на ворданска армия, която има за цел да запази трона на владетеля на Егип…, искам да кажа Кандар. А това не е никак лесна работа, защото преди да избухне бунта срещу въпросния владетел, ворданците са обучили местните да се бият с техните модерни способи, а освен това трябва да се съобразяват и с набезите на пустинни номади, които, както си му е редът, обичат да се играят мръсно. Освен всичко това, командирът на ворданската армия май е дошъл в Кандар с намерението не само да смаже бунта, но и да замеси горките войници в търсене на магически артефакти – което е малко проблемно, защото почти никой във Вордан не вярва, че магия изобщо съществува.

Ако сте внимавали в училище или проявявате интерес към историята, предполагам сте се досетили, че въпросният командир (Янус бет Валнич, когото незнайно защо дори и редниците наричат само Янус) е еквивалентът на Наполеон Бонапарт. Уекслър обаче, за разлика автори като Гай Гавриел Кай, не следва историческите събития толкова точно и пустинната кампания на Янус е доста различна от тази на Наполеон в Египет, за добро или лошо. В следващите томове действието се пренася в самия Вордан, където назрява революция, а Янус очаквано играе главна роля.

Тук стигаме и до една от най-интересните черти на поредицата – Янус всъщност не е сред героите, от чиято гледна точка е разказана историята. През цялото време той остава енигма, нищо, че е основнияг двигател на повествованието. Това е добро решение на автора, което допринася за поддържане на напрежението и на моменти наистина успявах да се поставя на мястото на професионални военни, които се чудят дали лидерът им е побъркан гений или само побъркан – защото, разбира се, неочакваните ходове са специалитетът на Янус.

Кои все пак са главните герои със своя гледна точка? Първият е Маркус д’Ивоар, дясната ръка на Янус. Цар на логистиката, обичан от войниците, но въпреки богатия опит, лишен от стратегическите и тактически умения на шефа си. Двамата работят чудесно заедно, но в един момент Маркус започва да се пита каква все пак е крайната цел на Янус и дали наистина си струва да го следва до края на света.

Уинтър Ихернглас пък ни предлага поглед към по-низшите чинове. Започва като редник, но в бъркотията бързо-бързо получава повишение след повишение. Това носи и специфични проблеми – Уинтър всъщност е жена, която се представя за мъж. Присъединява се към армията веднага след като бяга от сиропиталището, където е отраснала, а в началото войната за нея е просто начин да си изкара хляба и предпочита да е по-ниска от тревата. Оказва се, че има лидерски качества, но за разлика от мнозина подобни герои, Уинтър хем не бяга от отговорност, хем не си търси белята, ако има друг избор. Без никакво преувеличение мога да заявя, че тя е сред най-интересните персонажи в целия фентъзи жанр и развитието ѝ е прекрасно написано. Тя не блести с изумителен интелект, невероятна красота или бойни умения, но за сметка на това е просто… истинска.

Женските персонажи като цяло са сред най-силните страни на The Shadow Campaigns. Доста писатели биха използвали сетинга като оправдание въобще да няма важни жени или те да са сложени за бройка. Тук положението въобще не е такова – не само, че имаме Уинтър и Раесиния (третия главен персонаж), но и други разнообразни по произход и поведение героини. В един момент нещата толкова загрубяват, че напук на традициите Вордан организира изцяло женски батальон, който по-нататък прераства в полк. И това почти в никой момент не ми се струваше насилено развитие, което е сложено за да може авторът да спечели малко точки дайвърсити. Същото важи и за сексуалната ориентация на персонажите – повечето са хетеросексуални, но тези, които не са, по никакъв начин не са дефинирани единствено от ориентацията си, нито пък са добавени колкото да се каже, че ги има.

Няколко думи и за Раесиния. Тя е наследницата на трона на Вордан, но положението ѝ не е толкова розово, колкото изглежда на пръв поглед. Орланко, шефът на тайната полиция, има почти толкова власт, колкото кралят, и се готви да я увеличи по време на царуването на Раесиния. Това води до неочакван ход от нейна страна – с неколцина сподвижници тя настройва населението срещу Орланко. Оказва се обаче, че е по-лесно да предизвикаш революция, отколкото да я контролираш.

Един от най-големите плюсове на поредицата са баталните сцени. Те нито са прекалено дълги, нито прекалено кратки, а Уекслър има дарбата да накара читателя да се усети сърцето на битките. Да чува свистенето на куршумите и тътена на топовете, да помирише барута и да изтръпне от мисълта за жертвите на всеки залп. Да усети вонята на разлагаща се плът в палатките на полевите лекари и страха на войниците… от ампутацията на крайник, от смъртта. Писателят очевидно е наясно с различните формации, стратегии и тактики от епохата на Наполеон и използва това знание за да ни предложи битки, които никога не са скучни или нереалистични. За разлика от много свои колеги, авторът е обърнал доста внимание и на проблемите със снабдяването на войските, което силно допринася за усещането за реализъм.

Схватките, включващи хора, използващи магия, също заслужават предимно похвали. Уекслър предава добре ужаса, страха и отчаянието на хора, които са принудени да се изправят срещу противници със суперсили, както и безскрупулността и изобретателността на някои от въпросните противници. Разбира се, има и двубои, в които и двете страни притежават магически способности, а там най-важни често се оказват хитростта и съобразителността, а не грубата сила.

В света на The Shadow Campaigns магията е под формата на „демони“, които прехвърлят силите си на своя носител. Всеки демон е уникален и за да може някой да придобие специфична сила, използвана в момента от друг, този друг трябва да умре. Във Вордан и съседните държави самото съществуване на демони се счита за мит, но еквивалентът на Католическата църква има тайно подразделение, което се занимава с изтребването на хора-носители чрез собствените си такива, нищо че според догмите ѝ използването на демони води до вечни мъки в ада. Големият въпрос е дали пък тези типове не са поне донякъде прави да подозират, че Янус иска демоничните сили с нечисти цели.

Един от големите плюсове на поредицата е фактът, че Уекслър е постигнал златната среда между „Стига бе, и него ли уби? Какво да чета повече, като всичките ми любими герои умряха?“ и „Скука братле, колкото и тежко да е положението, ясно, че всички главни герои ще оцелеят“. С други думи, има достатъчно трагедия и свидни жертви, но без да се създава усещане, че това е самоцел за автора. Като вземем предвид чудесно изпипаните персонажи, нищо чудно, че нееднократно си давах временна почивка от четенето, защото просто не бях готов да понеса това, което подозирах че ще се случи с някой от любимите ми герои.

По отношение на стила авторът е далеч от висините в жанра, но също така и от издънките. Умее да пише увлекателно, но понякога се набиват на очи някои твърде модерно звучащи фрази.

Като цяло Уекслър се е справил чудесно, особено предвид, че The Shadow Campaigns е дебютна поредица, но на романите не им липсват и недостатъци. На първо място бих изтъкнал, че авторът се е справил много по-добре с военните кампании, отколкото с политиката. Например, неколкократно се споменава, че повечето благородници във Вордан са се изпокрили по именията си и чакат да видят как ще свърши революцията вместо да вземат страна, а религиозните власти в страната също са почти нулев фактор. Не казвам, че е трябвало да копира едно към едно Френската революция, но военните действия имат впечатляваща дълбочина, която липсва на събитията зад кулисите, което е жалко. Светостроенето също не е на особена висота – четвърти том например се фокусира върху кампанията в Мурнск, еквивалента на Русия, но нито срещаме интересни местни жители, нито сетингът се откроява с каквото и да било – има много гори, много църкви, много фанатици и общо взето е това.

Доста претупаният финал на поредицата също не ми допадна. Всичко става набързо, а изненади почти липсват. Завършеците на предишните томове варират от добри до страхотни, което прави разочарованието от края на пета книга още по-голямо.

Не на последно място сред недостатъците е и интелигентността на злодеите. За съжаление, основните антагонисти са доволно глупави. Това донякъде се компенсира от подчинените им, които нерядко успяват да надхитрят противника, но наистина ми се иска шефовете им да не бяха кандидати за награда „Дарвин“.

Препоръчвам The Shadow Campaigns на всички, които имат интерес към флинтлок фентъзито, мащабните военни кампании и сюжетите без много пълнеж, както и на хора, търсещи интересни герои с впечатляваща дълбочина, които клонят повече към идеализъм, отколкото към нихилизъм.