The Overstory

Признавам, не съм чел кой знае колко от „важните“ романи през последните години. Онези, за които много се шуми, които обират награди, променят или утвърждават литературните граници, и напипват пулса на времето. При все това, твърде вероятно ми се струва The Overstory да се окаже един от най-важните „важни“ романи за десетилетието. Творбата на Ричард Пауърс със сигурност спечели вниманието на критиката и публиката – за това ясно говорят упоритото присъствие в разнообразни бестселърови класации, номинацията за „Букър“, спечеленият „Пулицър“ и медалът „Уилям Дийн Хауълс“* на Американската академия за изкуство и литература. Разбира се, най-големият успех за тази книга ще дойде с времето, в зависимост от това как тя ще остане в съзнанията на хората. Докато днес не липсват множество критици и читатели, които недоумяват как този така наречен роман може да жъне подобни успехи, то в бъдещето The Overstory може би ще бъде универсално припознат като крайъгълен камък в един нов канон, който изтласква литературата в нова писта на мисълта.

Новата писта – или може би по-добре да я наречем „разклонение“ – е нечовешкото и връзката му с човечеството. През последните години все повече се говори за Антропоцена, за „ерата на човека“ (дори у нас това име започва да навлиза в употреба, при това не само в академичните дискусии; вижте например кампанията „Антропоцен парк“ на WWF България), и все повече изследователи и хора на изкуството насочват вниманието си към сложните отношения между човек и околна среда, при които не само че почти всички са губещи, ами в крайна сметка няма и победители. Романът на Пауърс далеч не е първият на тази тема, нито пък е първият значим такъв, но мащабите му и традицията, в която е положен, го превръщат в текст, който няма как да не застане в центъра на този израстващ пред очите ни литературен корпус. Пауърс е (както се изразява друг важен хроникьор на Антропоцена – Маргарет Атууд) Хърман Мелвил на нашето време, а The Overstory е, образно казано, неговият Моби Дик. Ако трябва да съм честен, съмнява ме романът от 2018-а да остане тъй трайно в колективната памет, както белият кит от 1851-ва, но ако след десетилетие или две идеите в него вече изглеждат някак приемливи, и дори нормални и изтъркани за широката публика, то той ще е свършил задачата си в битката за човешкото въображение.

Голямата, налудничава идея в сърцето на книгата – белият кит на Пауърс – е допускането, че дърветата, и в още по-голяма степен горите, са съзнателна форма на живот, която на всичкото отгоре може да участва във формирането на човешката история, може да бъде герой в роман, може дори да бъде негов разказвач. Правилно прочетохте, The Overstory включва герои дървета и е разказана от дървета. Пауърс обаче е опитен романист с колосален талант, неговата магия се състои в това не просто да те убеди, че подобна идея не е чак толкова налудничава, но и че е жизнено необходима, ако искаме да разберем света. Както пише Натаниъл Рич за The Atlantic, Пауърс твори в традицията на грандиозния реализъм, от позицията на „историк на съвременното общество“, изпод чието перо са излезли мащабни романи, хроникиращи историята на фотографията, изкуствения интелект, ядрените оръжия, расизма, Холокоста, невронауката, виртуалната реалност, химическата индустрия и генното инженерство. The Overstory израства от тази впечатляваща кариера и успява да бъде както роман за всичко, за много-повече-от-човешкото, така и дълбоко човешки.

Най-важната писателска хватка, благодарение на която сюжетът изобщо работи, трябва да търсим в разказваческия глас. The Overstory разказва за девет американци – четири жени и петима мъже – от втората половина на 20 в., чиито животи сякаш скицират почти всички въобразими интелектуални пътеки, по които може да поеме човек. Сред тях има художник, инженер, психолог, юрист, театрал, програмист, войник, биолог, дори застраховател. Деветимата герои са въведени поотделно в първата част на книгата, наречена „Корени“, като всяка от отредените им глави спокойно би могла да съществува сама за себе си като литературна миниатюра – прилична по обем на разказа, но родееща се по размах по-скоро с повестта. Тези корени израстват и се срещат във втората част, тъй наречения „Ствол“, в който съдбите на човешките герои се заплитат около борбата им да спасят от изсичане величествените гори на Западното крайбрежие, а в по-широк смисъл горите и изобщо живота на цялата планета – само за да се разделят отново в „Корона“ и да дадат начало на нещо ново и непознато в епилога „Семена“. Експериментите с формата на повествованието и на пръв поглед постмодерните нахлувания на нечовешки гласове до някаква степен отвличат внимание от факта, че огромният, многофасетен сюжет черпи предимно от реализма, историята и естествознанието – за да разкаже една мета-история, която всъщност има много общо с алегорията, приказката и дори научната фантастика. По протежение на цялата книга хората говорят и действат от името на дърветата, ала в крайна сметка се оказва, че може би се случва точно обратното – те дават гласа си, познанията, опита и емоциите си на дърветата разказвачи, и в много различни смисли са не толкова пазители, колкото проводници за съзнанията на същества, които творят собствена наука и сами пишат историята си.

Няма съмнение, че в най-смелите си идеи The Overstory e по-близо до фентъзи жанра и приказките, отколкото до реализма. От друга страна, именно реализмът съставлява голяма част от интелектуалната рамка, която ни насочва все по-сигурно към катастрофа. Не ни ли е нужен нов реализъм в такъв случай, ако старият не само не съответства на реалността, но и активно я руши? Това дълбоко фентъзийно предположение – че горите са съзнания, способни на мисъл и комуникация – всъщност не е лишено от научна подплата. Редица престижни изследвания, далеч не от вчера или онзи ден, се фокусират върху способностите на дърветата да комуникират както помежду си, така и с други видове, да се организират в общества, да координират прехранването, сигурността и размножаването си. Когато човек прочете за необозримата по мащаби подземна мрежа от корени и гъби, свързваща в едно наглед отделните дървесни индивиди и наричана от някои учени „wood wide web“, нещо в него се прегъва по нов начин, понятия като „човек“ и „природа“ започват да изглеждат малко тесни и недостатъчни*. The Overstory постоянно вдига залозите с подобни дръзки жестове от митологичен порядък. Само част от тази галерия от космически по мащаб образи са: мъжка гора, която „броди“ из континента в продължение на хилядолетия, търсейки женски партньор; фикусово дърво, чиято коренна система е израснала до размерите на гора; гигантски секвои, в чиито клони природозащитници прекарват седмици и влизат в контакт с изцяло нови екосистеми; дървета, по-стари от повечето човешки религии.

Дървесната митология на планетата, неизбежно преиначена през съзнанията на хората разказвачи, се заплита необратимо с човешката митология и изобщо с човешките значещи системи. Пауърс твърди, че написването на романа го е променило фундаментално, че е било едва ли не религиозно преживяване – каквото може да бъде за всеки читател, склонен да отстъпи настрана от собствения си център на съществуване. Религията на романа е една истински светска религия, в много по-пълноценен смисъл на думата, доколкото тя не просто обхваща всички мисловни системи и инструменти на човечеството – литература, наука, театър, право, икономика и т.н., – но и буквално въвлича целия свят в себе си. Без да изтрива разликите между видовете, но поставяйки човечеството в една много по-различна позиция, в която то не просто не е привилегировано и носи отговорност пред света, а в някакъв смисъл дори отстъпва разказваческата сцена и оставя мирозданието само да разказва. Подобен концептуален преход е трудно мислим и е нормално много читатели да преживяват The Overstory като ненужно разточена „зелена“ мелодрама и откровена измислица. Но както обещава самият роман, цитирайки Овидиевите Метаморфози, неговата историята е тази за промяната: „Нека ви изпея песен за превръщането на хората в други неща.“*

The Overstory e постоянно превръщане и преливане между жанрове, истории и форми, на което Пауърс някак си успява да придаде цялата тежест на големия реалистки роман. Четенето му те превежда през множество лични съдби, през исторически епохи, преобръщания на научните парадигми и революции в технологията. Не на последно място, романът е съвсем експлицитна и унищожителна критика на капитализма, и така се вписва естествено в тенденциите на съвременното изкуство, което се опитва да стои в интелектуалния авангард, определен от разгръщащите се екологични и социални кризи. За да затвърди все пак естетическата си програма, отхвърляща антропоцентризма и втренчеността в традицията, и за да препотвърди мисълта на Ким Стенли Робинсън, че научната фантастика е реализмът на 21 век, романът завършва именно жанрово, и напълно отворено. Няма как да е иначе, когато разказът, макар и фокусиран през лещата на неколцина човешки герои, е настроен спрямо митологичните времеви ритми на живота. Хубавото на такива радикално отворени мрежи от смисъл e, че подлежат на множество прочити и са пригодими да улавят не един или два от китовете на съвремието.