The Ocean at the End of the Lane

Любовта ми към Нийл Геймън от доста време насам е фокусирана върху определени аспекти от творчеството му. Той е безспорно великолепен стилист и майстор в жанра, но за мен истински силните му творения са разказите и комиксите, докато дългата форма просто не му се отдава особено. Ако изключим Neverwhere (която съм чел твърде отдавна, за да съм сигурен, че спомените ми са адекватни), до момента никой негов роман не ми е харесвал истински, при все, че всичките са безспорно добри. Съответно последните години малко поизгубих интерес да следя какво се случва с кариерата му и изобщо не знаех, че предстои да излезе нова негова книга. И като я видях, ме удари онова чувство на „ей, отдавна не си чел Геймън/Пратчет/Кинг, що пък да не…“ и резултатът е това ревю.

The Ocean at the End of the Lane започва с безименния главен герой – an artist (чието изкуство така и остава неназовано) – който посещава родното си градче в английската провинция, десетилетия след като го е напуснал. Там той решава да иде до дома на приятелката от детските му години, Лети Хемпсток, но във фермата го посреща единствено възрастна жена, която първоначално не разпознава. А в края на пътеката го чака „океанът“ на Лети – малко изкуствено езерце, което събужда забравените спомени от детството му. Малкото седемгодишно момче се запознава с единадесетгодишната Лети, майка й и баба й, когато наемателят, живеещ в дома му, открадва колата на баща му, за да се самоубие в нея пред фермата Хемпсток. Не след дълго хората в местността започват да получават пари по странни начини, някои от които крайно плашещи. Лети изглежда знае каква е причината и прави грешката да позволи на новия си приятел да я съпроводи в търсенето на източника на странния късмет. Търсенето отвежда двете деца до място, което едновременно е част от територията на Хемпсток, но и не се намира никъде по света, и там те срещат древното създание, отговорно за парите, появяващи се навсякъде. Малкото момче не успява да изпълни указанията на Лети и това довежда до събития, които ще променят детството му завинаги…

Това е една доста измамна книга. На пръв поглед, поредната детска история с видими прилики с Коралайн, по-конкретно зловещата детегледачка Урсула Манктън, която се появява след странното пътуване на Лети и главия герой. При по-внимателно вглеждане обаче става ясно, че това изобщо не е детска книга. The Ocean at the End of the Lane е напълно за възрастни – може би най-сериозният и „за възрастни“ роман, който Гемън изобщо е писал – чийто главен герой просто е на седем, но това няма никакво отношение към възрастта на потенциалната аудитория. Тази книга е и сред най-лично изживяните от автора. Той е черпил вдъхновения както от родното си място, така и от семейството си, за да опише живота на безименното момче (да не говорим за автобиографичния аромат, който се носи от това, че главният герой няма име и като пораства, се занимава с „изкуство“), а ситуацията с кражбата на семейната кола с цел самоубийство е взета директно от детството му.

Но не само реализмът и „близостта“ до живота на Нийл Геймън правят книгата сериозна. При все приказния сюжет, изпълнен с древна магия, създания от други реалности и Детето, Което Се Сблъсква С Кошмара Си, The Ocean at the End of the Lane всъщност е тематично много зряла книга, а сюжетно – на практика хорър-роман. Темите за съзряването, себеоткриването и саможертвата са подходящи за всяка възраст, но Геймън не си играе да ги украсява за по-млади читатели, а безкомпромисно сблъсква малкия си герой с препятствия, които не му дават друг избор, освен да порасне бързо и толкова болезнено, че може би забравата е единственото спасение. Злата детегледачка привидно е сестра на Другата Майка от Коралайн, но много бързо си даваме сметка, че тук приказността е фон, а не украса, и ужасът е истински и напълно, травмиращо човешки. Начинът, по който Урсула се внедрява в семейството, е подчертано „за възрастни“, деспотичният й и садистичен контрол над детето е пълен и благодарение на влиянието й ставаме свидетели на може би най-обезпокояващо плашещата сцена в приказния жанр въобще. Още по-гротескна заради пълната липса на фентъзи елемент в нея.

Плюсове:

+ Изключителен стил. Зрял и осъзнат, елегантен, но без да се опитва и за момент да бъде нещо повече от ефективен. Изчистеността на прозата всъщност прави внушението от зловещата приказка още по-силно.

+ Гласът на разказвача е чудесно изграден. От една страна сме в главата на седемгодишно дете, но от друга всъщност проследяваме спомените му чрез думите на петдесетгодишната му версия. Така едновременно получаваме детската перспектива И възрастния коментар върху нея.

+ Урсула Манктън – в човешка и нечовешка форма – е олицетворение на ужаса, който само възрастните са в състояние да събудят у едно седемгодишно дете. Едновременно могъщо древно създание и безскрупулна млада жена без принципи и морал, Урсула ужасява не толкова със свръхестествените си сили, колкото с ужасяващия контрол, който има върху живота на момчето просто защото той е малък, а тя не е.

+ Начинът, по който Геймън описва чуждоземната природа на семейство Хемпсток е също толкова елегантен, колкото и всичко останало в книгата. Не е особен спойлер да отбележа, че и Лети, и майка й, и особено баба й, притежават сили и знание, които нямат нищо общо със света, който познаваме. Достатъчно е да забележим, че членове на семейство Хемпсток се появяват и в Звезден прах и The Graveyard Book.

Минуси:

– Книгата започва бавно. Не, че за малкия й обем има твърде много „започване“, но особено в началото, когато човек все още очаква детска история, Геймън прекарва доста време в бавна меланхоличност, която – в контекста на цялостната история – всъщност е съвсем на място, но читателят не разполага с контекста на цялостната история в първите страници.

– Макар и да е увлекателна през цялото време, структурата на The Ocean at the End of the Lane е малко небалансирана и създава усещането повече за епизодичност, отколкото за лесно различими начало, среда и край. Това не пречи на удоволствието, но донякъде нарушава усещането за цялостност.

– Това не е баш минус, но зловещите елементи са МНОГО зловещи. Не с кръв и черва, разбира се, но това всъщност прави нещата още по-плашещи.

В крайна сметка обаче, The Ocean at the End of the Lane не е някакъв гнусен хорър, а елегантна мрачна приказка, в която порастването може би е нужно, но не е непременно нещо добро, в която древни и неопознаваеми сили се сблъскват в свят, който не е нищо повече от тънка рехава покривка върху реалност, която е била стара преди Големия взрив, едновременно чудовищна и невъобразимо красива. И при все краткостта си, ако трябва да препоръчам един единствен роман на Нийл Геймън, който да прочетете, то това определно е този.