The Light Brigade

Преди да започнем – признавам си, не съм чел Звездните рейнджъри. Но предвид другите ми допири с военната фантастика, колкото и малко да са, не смятам, че това е съществено. Творбата на Хайнлайн е известна като опит за гражданска утопия, рамкирана чрез аргументи за ползите от военната служба; заплахата от насекомите в романа е просто вектор, чрез който да бъдат представени ценностите в тази система. Войната на старците и Призрачните бригади на Джон Скалзи и Гарнизон Василиск на Дейвид Уебър пък поставят други фокуси; Скалзи е по-скоро критичен към войната, а Уебър гледа по-благосклонно на нея като на продължение на дипломацията и поле за трупане на престиж. Тези два възгледа като че ли са характерни за военната фантастика в съвременната ѝ форма и донякъде обясняват защо не чета по-често произведения в жанра, както и защо не гледам много военни филми. Критичните към войната творби на практика се опитват да са Пълно бойно снаряжение, но често изпадат в дидактичност, а пък провоенните като Jarhead 2 имат склонност да избиват на пропаганда. Съществуват, разбира се, и творби, в които фокусът пада предимно върху опита на персонажите просто да оцелеят, върху другарството между войниците. The Light Brigade клони по-скоро към този последен тип; в романа се съдържа и доза критика на войната, макар че тя по-скоро е плод на по-централното ѝ анти-корпоративно послание.

Романът ни хвърля в неясно колко далечно бъдеще, когато глобалното затопляне вече е опустошило много от настоящите джунгли и е превърнало тундрите в житници. Суверенни нации вече няма, а от буркана с паяци, открехнат от корпоративните войни, са изпълзяли шест корпоративни конгломерата, които понастоящем си поделят света: ШинХана (ShinHana), НорРус (NorRus), Масукисан (Masukisan), ТенеСилвия (TeneSilvia), КанХрушкев (CanKhrushkev) и Ийвком (EveCom). Те са работодатели, снабдители, полицаи, съдии, медии и правителства в едно. В тях живеят всякакви етноси и раси, без дискриминация, защото новото разделение е между пълноправните граждани на корпоративните територии и „гулите“ (ghouls) – хора, родени извън тях или изхвърлени от териториите им, неуспяли да се докажат като ценни кадри и изхранващи се от отпадъците на градовете. Има и „сив сектор“ от населението – резиденти, които встъпват в договор за местожителство и работа в корпоративна зона; те нямат достъп до всички блага на гражданите, но са една стъпка нагоре над опасното и несигурно съществуване на гулите.

Космически бази и тераформиращи проекти се ширят от Луната до астероидния пояс, не всичките са чисто корпоративни. Това води до напрежение, когато корпорации решават да се настанят на Марс, въпреки че там вече има заселници. Малко след това комуникациите с планетата прекъсват и никой не чува нищо от тях в продължение на десет години. Докато марсианците не извършват непровокирана атака с нова технология, напълно заличавайки Сао Пауло от лицето на Земята. Така започва война между обединен фронт на корпорациите и марсианските „червени“ терористи. Разбира се, не всичко е такова, каквото изглежда. А как стигат земните войски до плацдарма? Транспортът до Марс се случва чрез разбиването на военните части до елементарни частици, превръщането им във светлина и изстрелването им до Марс.

Staring now at this dying boy, I understood. When you are under the thumb of a corp, they own you. They say you have freedoms, choices. When your choice is to work or to die, that is not a choice. But São Paulo was no choice, either. It was a bad death, when this world was more than rich enough to ensure we could all eat, that no one needed to die of the flu or gangrene or cancer. The corps were rich enough to provide for everyone. They chose not to, because the existence of places like the labor camps outside São Paulo ensured there was a life worse than the one they offered. If you gave people mashed protein cakes when their only other option was to eat horseshit, they would call you a hero and happily eat your tasteless mash. They would throw down their lives for you. Give up their souls.
Like we were doing. The Corporate Corps.
They made sure we had no good choices.

Дийц е сред доброволците в армията, записала се с идеята да извоюва граждански статус, но най-вече за да бъде паладин на правдата и доброто срещу марсианските агресори. Когато обаче идва време за първия светлинен десант, вместо на Марс тя се озовава в територия на КанХрушкев заедно с взвод от непознати. Те говорят с нея сякаш я познават, а след евакуацията тя отново е с оригиналния взвод, с който е развърната. Да, редник Дийц се е „откачила“ от времето като Били Пилгрим на Вонегът, и трябва да го крие, за да не бъде извадена от активна служба, иначе не би могла да разбере какво се случва. Последващият сюжет, който разбива наивните илюзии за правдивостта на войната, не е особено разчупен спрямо формулата на доста други военни истории, но поддържа читателския интерес чрез разбърканата хронология на събитията и мистерията зад нея. Из книгата има разпръснати и „интервюта“ между Дийц и мистериозен разпитващ, които спомагат да се определи някаква по-далечна точка във времевата линия на романа и да се оформи някакъв контекст на повечето случки в него.

Сравнително простият, „войнишки“ разказвачески глас от първо лице (с изключение на интервютата) също закотвя повествованието в настоящия момент и добавя непосредственост на действията, в резултат на което романа е страшно четивен. Което е ценно качество, предвид материята на разказа. Да, много от сцените на бойното поле са вълнуващи за четене, но през повечето време описват неправилни десанти, хора, сраснали с камък, и другари, отнесени от мина, разтопени от плазмена артилерия или разпарчетосани от пулсова пушка. Постоянното повторение в повествованието (и съзнанието на Дийц) на фразите „We/I/He/She burst apart“, „He/she blew apart“ заедно с взаимозаменяемата им употреба както за разбиването до атоми при светлинен десант, така и за насилствена смърт на бойното поле, само акцентира образа на войната като циклична месомелачка без изход. Всяка успешна евакуация и развръщане означават единствено още обезобразени тела и експлозии от светлина, независимо в какъв ред, последвана от нови мисии, нови другари, и т.н.

Именно изборът на първо лице и описаните преживявания на обикновен солдат от нисша социална прослойка придават едно необходимо ниво пълнокръвност на анти-корпоративното послание на The Light Brigade. Да, то удря като чук, но прочетено само по себе си му липсва нюанс. Най-въздействащи са сцените от детството на Дийц като дъщеря на некорпоративни родители: ровене из боклук, изхранване със случайни биоотпадъци, постоянна липса на лекарства и сигурност. Също толкова ценни за триизмерността на света и Дийц са пасажите между различните десанти, които предават умело монотонността на войнишкия живот извън военните действия.

I trudged back to the barracks, ready for my own rack. I crawled into the bottom bunk and lay peering up at the slats of the bed above me. My stomach twisted. There were more marks there. Hundreds of them. I felt my dinner coming back up. I rose and put my head between my legs. When I was ready, I counted up all the lines scratched into the slats.
Nine hundred and sixty-seven marks.
I had spent nine hundred and sixty-seven days between missions here since my first drop.
What had happened during all that time? What was going to happen?

А той се състои от едно и също: обучения, ограничена употреба на knu (квантовата мрежа, наследила нашия Интернет), войнишка храна и секс. Последното беше един от интересните културни моменти в романа, защото всеки спи с всеки, почти без оглед на пола. Всъщност полът на доста от персонажите в романа е умишлено неакцентиран, включително този на главната героиня. Според читателските отзиви в Гудрийдс немалко хора са мислели, че Дийц е мъж (аз самият смятах, че е жена още от началото, но все пак слушах аудио книгата с разказвач жена до половината на романа). Това може да се чете като някаква прогресивност, и всъщност е глътка свеж въздух, особено в контраст с доста други военни истории, дори такива с участие на жени. Реалността обаче е, че основната причина за това е защото на корпоративната машина не ѝ пука какво имаш между краката и какво правиш с него, а дали останалата част от теб е годна за пушечно месо. Какъвто вероятно е бил замисълът на Хърли, предвид настойчивостта ѝ да се развенчаят историческите митове за участието на жените във военни действия и да се пишат по-интересни жанрови творби в тази насока, още от спечелилото ѝ Хюго есе ‘We Have Always Fought’: Challenging the ‘Women, Cattle and Slaves’ Narrative.

Точно заради самата концепция за лесно заменимото „пушечно месо“ запомняме случайните съратници на Дийц не като „онзи с късата коса“ или „сините очи“, а примерно като „Муньос с тъпашките шеги“, „Джоунс с хартиените книги“ или „Пракаш, която умира със собствената си ръка стърчаща от стернума“. Наблегнато е на имената и диалозите повече, отколкото на лицата и външния вид, защото те се променят постоянно с всеки нов десант. Същото важи и за описанията на бойното поле или природата в касапницата на мисиите, малко от които напомнят славния екшън – който присъства дори в по-критичните гореспоменати произведения като Призрачните бригади. Вместо изпълнения тип „80-арски екшън герой“ и експертни тактики обаче, тук битките са калейдоскоп от HUD-ове, излаяни заповеди, сипеща се пръст, хвърчащи крайници и пълна дезориентация. А когато войниците не се приземят право в мелето, често получават нареждания да окупират поселище или пост, или да „обезвредят“ цивилните жители – което неизменно води до злобни коментари за безсмислието на подобни заповеди и за глупостта на местните.

А защо в крайна сметка? Защо марсианците биха нарушили мирното си мълчание, за да нападнат Земята с невиждана до момента технология, която със сигурност би насъскала всички срещу тях, без да я използват отново? Дийц започва войната с желание за мъст и глава, пълна с пропаганда. Постепенно мирогледът ѝ се разгръща, колкото повече мисли върху системата, в която живее, и за това какъв изобщо е смисълът от тази война; за всичките малки неща, които някак не се наместват правилно в поднесената ѝ версия на случващото се. С всеки нов десант извън нормалния поток на събитията и ние научаваме все повече за корпорациите и феодалния капитализъм, който практикуват, и за мотивацията им да участват във войната. Макар на места да звучат карикатурно зли през устата на свои висши представители – е една от по-големите ми критики към романа, – Хърли успява да екстраполира едно бъдеще, което може съвсем логично да бъде проследено обратно до настоящите глобални тенденции в gig икономиката, пазарното върховенство на Амазон, иновациите при следенето и контрола на работници чрез вградени биочипове, криптовалути, използваеми само в магазини на компанията и т.н. Ако не променим курса си, разбира се.

As he stood, Norberg said, „Have you ever experienced a coup, Major Stakeley?“
„Not in my lifetime,“ he said. „I want to keep it that way.“
„But you had to learn about them, of course,“ Norberg said. „In officer training. You had to learn about those grand old battles. Tactics and logistics. That part of warcraft always appealed to me. Such things happen slowly . . . and then all at once. The ground must be carefully prepared, often for generations. Corporations had been chipping away at the authority of governments for a century before the Seed Wars. They experimented with company towns, and then outrageous benefits for employees. As health care became more expensive, one didn’t even have to offer private transport and free meals. Simply helping pay the cost to cure grandma’s cancer was enough to ensure blind obedience. That’s how you keep them loyal. Foster distrust in the democratic governments that are actually accountable to them. Show them that only the corporations can save them from themselves.“

Въпреки че не е твърде нюансирана, тази критика в основата на книгата е поднесена с убеждение и плам – чрез постепенното развитие на събитията в романа и на Дийц. Въпреки това за мен беше леко странно свеждането на конфликта до такъв между капитализъм и някаква недообяснена форма на социализъм. За марсианците не се научава почти нищо конкретно извън пропагандата, която си повтарят земляните. От друга страна, предвид финала на романа, който може да се чете едновременно като черноглед и оптимистичен, възможно е идеята на Хърли да е била именно да остави съществуването на алтернатива като някакъв идеал. Вместо да задълбае в различните противоречия на всяка система, в която участват човешки същества, като например Освободеният на Урсула Ле Гуин. Нещо, което се забелязва и в цитирания горе пасаж, е преклонението пред някакъв идеал за демокрация от миналото, който кънти на кухо, дори в момента нещата в световен план да не са толкова зле, колкото в книгата.

Още нещо, което оставя донякъде лошо впечатление, беше, че неколкократно героите говорят за произведения, събития или хора от 20 век по начин, който звучи странно за свят, разположен поне четири-пет века в бъдещето спрямо нашия. Особено предвид наличието на немалко цензура в мрежата върху стари филми и книги. Примерно разговорите за радио-пиесата на Орсън Уелс по Война на световете, използвана като пример за масова истерия и хорската податливост на внушения; или когато представителка на ТенеСилвия изнася лекция за нацистите и употребата им на метамфетамини сред висшата команда, войниците и населението. Все едно в наши дни някой да направи препратка към Тридесетгодишната война, докато води разговор със заподозрян. На други места пък има тематично неподплатени препратки – Война на световете съвпада с мотивите на романа, но защо се обръща внимание на факта, че Джоунс подарява на Дийц книги на Машаду ди Асис? Не става ясно в книгата, нито след справка с биография на автора и описания на споменатите книги. Цялостният ефект от тези дреболии, разпръснати из романа, е, че рязко развалят потапянето в неговия свят.

Последната ми дребна забележка е към леко недоклатената на моменти научна част на романа. Да, той не се опитва да е твърда фантастика, но в разни моменти героите си говорят и обсъждат теории на съзнанието, невронауката и квантовата механика, които звучат като прочетени от брой на научнопопулярно списание. Една-две от хипотезите дори се доказани като грешни. Всички знаем, че намесването на квантова наука в дадена творба дава творческа свобода на автора да прави каквото си иска с времето и пространството, но малко повече усилие, вложено в научната убедителност на романа, никога не е излишна

Но в крайна сметка, това са, ако не бели, то сиви кахъри в един иначе доста стегнат, четивен и по-умен, отколкото изглежда, роман. Препоръчвам с две ръце, особено ако сте почитатели на военната фантастика и сюжети с неконтролирано пътуване във времето. Ако пък авторката ви заинтригува, но търсите по-скоро фентъзи, може да хвърлите око на The Mirror Empire или на краткия ѝ разказ за наемници-некроманти, Elephants and Corpses. Аз ще следя развитието ѝ с интерес.