The Celestial Way

Ако сте технологични ентусиасти с поглед, вперен към далечното бъдеще, думата “етер” ви привлича като магнит и нямате нищо против малко междувидов секс, The Celestial Way е нещо точно за вас. Англоезичният дебют на родния автор Drake Vato може да се похвали с всичко това и още бурни приключения в новаторския жанр “space opera с дракони”. Романът е свежо и интересно четиво, което, въпреки някои недостатъци, е солиден дебют. Със своите към 1000 страници The Celestial Way свидетелства, че Drake Vato притежава най-важните качества за един писател – търпение и постоянство, за да завърши това, което е започнал.

Първият поглед към корицата очарова и подканя читателя да се впусне в това междузвездно пътешествие – работата на Антония Дончева по cover art-а на електронното издание заслужава специални адмирации.

Богатият език на Drake прави впечатление още на първите няколко страници – няма признаци писането директно на немайчин език да е ощетило свободата на изразяване. Пряко свързана с това е и най-голямата сила на романа – смелостта на авторовото въображение. Голямо внимание е отредено на описание на технологичния прогрес и обстановката, а цветущите фрази провокират читателските възприятия с абзаци като този:

Geometric, fractal patterns swirled and spun chaotically, somehow fabricating shapes of sheer non-linearity which nevertheless formed linked structures. Color was entirely absent in this empyrean domain, light and all emission spectrums superseded entirely by a deep, overwhelming glow, both completely non-illuminating yet brighter than any known source in the universe. Time and space themselves felt separated, taking upon new meanings. Endless folds of causality, probability, matter, and energy all converged into what felt like naked singularity, threatening to engulf all identity into a vortex of pure indivisibility. It was the raw essence of the cosmos itself.

Дрейк не спестява детайли за футуристични ултратех джаджи, архитектурни приумици, космически явления, геймърски турнири с елемент на магьосничество и някак успява да създаде усещане за страхотни визуални ефекти чрез думите.

Сюжетът на The Celestial Way проследява пътя на Айро, известен като Драконоубиеца, след събуждането му от 700 годишна криостаза. Айро е “приспан” заради престъпленията си спрямо разумната раса на на драконите, към които той изпитва неистова омраза. В негово лице обаче мистериозен благодетел вижда последната надежда на вселената – някой, който можете да се изправи срещу Светлоносеца. Който на свой ред е низвергнат всеобщ идол, член на ордена на Сияйните рицари (не, не сме объркали вселените), и в умопомрачението си иска да превърне реалността в сингулярност, тоест да анихилира всичко съществуващо. Конфликтът е семпъл и праволинеен. В романа фигурират поне две враждуващи интергалактически фракции, но тяхното участие е по-скоро фон, а и се оказва, че конфликтът им е изкуствен и роля в него също има Светлоносецът.

По стечение на обстоятелствата (или нечий внимателен план) Айро крайно неохотно става спътник и настойник на новоизлюпена Драконица – Верала. В отношенията между Айро и Верала романът търси емоционалното си ядро, но тук стъпва на по-нестабилна почва.

Темата за драконите очевидно вълнува автора и е находчиво, че в The Celestial Way те са пълноправни герои, а не хипертрофирали гущери с функции на огнехвъргачка + летящ кон. През образа на Айро и неговото отношение към драконите в романа е поставена темата за предразсъдъците и тяхното преодоляване, извървяването на пътя до другия и постигането на автентична интимност. Но самите дракони са твърде хуманоидни, въпреки заявката на автора, че “We dragons are very emotional creatures. The cosmic fire burning in our souls manifests as a fiery passion any time we are happy, sad, joyful, sorrowful, confident, angry. We experience all of our feelings a hundredfold compared to others. Our emotions are intense and bright as the stars, and they can kill us.” Тази свръхемоционалност не си личи в поведението им – драконите в романа мислят и реагират като хора. Оттам и отношенията между Айро и Верала са объркващи – тя се излюпва пред него и му задава въпросите си за света, което неминуемо провокира асоциация за отношения между възрастен и дете. По-нататък връзката им прогресира в постепенна близост, която се увенчава с интимност, но отвъд един-два епизода на съвместно играене на “ретро” компютърни игри, това става декларативно. Прочитаме, че си говорят за много неща и се сближават, но не го преживяваме заедно с тях и емоцията липсва. Също така, ако ще има секс между хора и дракони (което е смело и го приветствам), искам да знам точно как става, иначе въображението ми има твърде много свобода да карикатуризира.

Айро и Светлоносеца като антагонисти в романа са всъщност много сходни, което навярно е търсен ефект – защото никой не е “добър” или “зъл”, а и двамата се опитват да преодолеят значима лична загуба. Като герои обаче са доста едностранчиви и това ги прави предвидими от читателска гледна точка. Липсват нюанси в личностен план, и двамата са свръхфокусирани върху своята загубена “Тя” (изобилието на главни букви със сигурност създава драматичен ефект, но може би на места идва малко прекален). Значително по-сполучливи са второстепенните персонажи, особено Киана – цинична и асертивна пилотка с тъмно синя коса и неонови татуси, която има магически сили. Във вселената на Drake Vato чародейството се изразява в това да си “проводник” на етер – всепроникваща космическа енергия. Киана определено се класира за интересен герой и се усеща като пълнокръвен притежател на лични стремежи и психичен живот отвъд централния конфликт на романа.

Магическата система сама по себе си не е фокусен обект на книгата. Споменава се, че някои герои се “пробуждат” и могат да провеждат етер, но обстоятелствата, при които се случва, изглеждат спорадични и отсъства постепенно разгръщане на различни свойства на магията. Тук тя е по-скоро визуален ефект или средство за deus ex-machina тактики, които дори са експлицитно заявени като такива: “If it was not for the amount of deus-ex-machinas you pulled on several occasions, this saga would have been cut short aeons ago”. Тази директна самоирония е забавна, но не прави сцената по-въздействаща.

Именно постепенното натрупване на напрежение и очакване, последвано от удовлетворителна развръзка при изграждане на сцени, ми се струва като най-нуждаещото се от доусъвършенстване умение при автора. Многократно се появяват разрешения на конкретни ситуации, които не са “заложени” предварително и това намалява читателското съпреживяване на облекчение или радост с героите. Други детайли пък се подчертават тенденциозно, а не се разгръщат в нищо по-нататък в романа.

На фона на тези проблеми на растежа обаче имаме един много стабилен дебют, който определено заслужава вашето внимание. Има много пътища към осъществяването на нечий потенциал да стане писател, аналогично с деветте посоки в романа – “there exist nine primal directions: Forward, Backward, Upward, Downward, Sideward, Inward, Outward, Stillward; and finally, The Celestial Way, which unites all the previous directions of the Great Cosmos”. Всички пътища криволичат и изискват усилия, работа и време. В  ShadowDance се гордеем с родните смелчаци, които направят първите крачки! Kudos.