Границата

Без да се бавя и да се туткам – бях разочарован от Границата. Още в първите десетина странички усетих, че с този роман няма да се разберем, а с напредването на повествованието това усещане само се засилваше. Мнението ми трябва да бъде разглеждано в контекста, че никога не съм пипал друго произведение на Робърт МакКамън (популярен в родината с Момчешки живот), но пък обожавам постапокалиптична литература, а анотацията на гърба на книга ме погъделичка много правилно. Уви, въпросната анотация и цялостното оформление на романа на български са горе-долу единствените позитиви, които мога да изтъкна.

Границата ни хвърля директно насред меле, спретнато от две извънземни раси върху нашата планета. Горгоните и мъглявите, както хората наричат тези раси, са толкова технологично напреднали, че за броени часове превръщат човешките армии в шлака, наритват шепата оцелели човеци в скривалища, след което започват с основното си занимание – да се избиват едни други. За наше съжаление, хората не могат просто да се отдръпнат и да хрупат пуканки, докато нашествениците воюват, а трябва да оцеляват в свят, който непрекъснато се изменя вследствие на войната. Атмосферата се замърсява, дъждът е отровен, мутирали същества бродят на тумби в търсене на плът, а ресурсите стават все по-оскъдни. Тук се намесва Итън Гейнс, момче-с-амнезия-n-ти-номер, което притежава неразбираема сила и се превръща в заплаха за горгони и мъгляви.

Общо взето, Границата е един куест, в който Итън и група човеци се опитват да достигнат от точка А до точка Б, а момчето междувременно да разбере същността и произхода на силите си. За съжаление, куестът е твърде стандартен, в нито един момент няма да ви изненада и твърде често си позволява да бъде движен от неправдоподобни случайности или скърпени надве-натри мотивации.

Изглежда, че Границата твърде настоятелно е искал да бъде филм. Толкова настоятелно, че МакКамън сякаш описва нещо, което преди това е видял на екран. За съжаление, авторът е нацелил по-скоро би-мууви категорията, а не качественото фантастично кино. От-до всичко е заемки, клишета и богове от машината – особено финалният deus-ex ще ви накара да роните кървави сълзи и да потърсите клада, на която да изгорите тази литературна вещица.

Най-сериозният проблем на романа е главният му герой. Окей, ще преглътнем, че двете извънземни раси са оригинални колкото съботен махмурлук, а причината им да воюват на Земята е малоумна. Второстепенните герои са скучни, а диалозите им изсмукани от пръстите – кофти, но се случва. Обаче това, че двигателят на целия ти сюжет е някакъв хлапак, който никога нищо не знае, но затова пък непрекъснато усеща, а възрастните пионки инстинктивно подкрепят, щото им давал надежда… мързелив и евтин похват, подценяващ читателите.

Въпрос: Итън, защо трябва да направим това?

Отговор: Не знам, но усещам, че е правилно.

Въпрос: Итън, защо трябва да отидем там?

Отговор: Не знам, но усещам, че е необходимо да стигнем час по-скоро.

Понякога, от кумова срама, някой герой се опитва да получи кохерентен отговор от младежа, но бързо се отказва и все пак изпълнява каквото се изисква от него. И така до самия (смехотворен) край на книгата.

Границата все има и положителни черти – самостоятелен роман е (слава Богу!), чете се на две сядания и екшънът е приличен, така че ако сте зажадняли за безмозъчен тупаник, току-виж този свършил работа. Това, уви, е най-доброто, което мога да кажа за него. Слабо, г-н МакКамън, слабо.