Щъркелите и планината

Щъркелите и планината е страшно амбициозен роман, от порядък, много нужен на българския език. При нас модерното и постмодерното са със слаби традиции, нямаме си много автори, които да ги градят (или поне сме нямали; като че ли историята почва да се обръща, дори в ShadowDance имаме рецензии за откровено постмодерни български романи: project Dostoevski, Физика на тъгата, Кротките, Отдел „И“). Мирослав Пенков е опитал да вплете историята на няколко поколения българи в едно с исторически и митологични мотиви, с художествена истина и лъжа (които често са двете лица на едно и също). Първият му роман разказва за млад емигрант, току-що завърнал се от Щатите, затънал до гушата в студентски заеми, явно без ясна идея какво да прави с живота си. Завърнал се е в Странджа планина, при отчуждения си дядо в измисленото село Клисура, останало в една почти ничия земя между България, Гърция и Турция. В Клисура, където ще намери неочаквана любов, погребани тайни, стари вражди. За мое съжаление, възможността за постмодерен скок, която сюжетният замисъл предполага, е пропусната. По-лошото е, че тази история не просто дава възможност за такава литературна игра, ами направо я изисква. Тази игра тук не се е случила.

Много му личи на Щъркелите и планината, че е писан за англоезична публика. Екзотиката е търсена настоятелно, за сметка на по-задълбоченото историческо вчитане в географските и човешките особености. Не претендирам ни най-малко, че познавам Странджа; Мирослав Пенков сам си признава, че също не я познава твърде добре и че голяма част от книгата първо е израснала от въображението му и чак тогава е била закотвена във физическата реалност на мястото. Няма нищо лошо в това, художествената литература затова е фикция. Текстът обаче се е плъзнал като че ли малко безхаберно към смесването на история и приказка. Не безхаберно в смисъл на неуважение към историята, а в смисъл на недобро боравене с приказността. В този прийом, който е емблематичен за постмодерната проза (един любим христоматиен пример за чудесно построен роман, който е много подобен по сюжетен замисъл – Waterland на Graham Swift), тук не разпознах друга функция, различна от това да приласкава с приказност, да гради магическия образ на Клисура.

Иззад този конструкт аз лично не намерих нищо за себе си (далеч по-вдъхновено ревю на другия край на спектъра може да прочетете в Книголандия). През магическото и странното не се проблематизира историята и гледната точка на историка (макар че сюжетът го предполага, и разказът щеше да спечели много от това), нито пък магическият реализъм изследва собствената си странност и произхода ѝ в ежедневното, както го прави примерно един Мураками. Всъщност, най-слабото място на романа е неговият разказвач – лишен от агенция, някак си недокоснат от живота в Америка, също толкова колкото и от детството в България, подхвърлян от събитията и между хорските лъжи, някаква невъзможна tabula rasa, специализирала се в (пре)разказване на приказки, зад която неизменно прозира самият автор. С малко думи, трудно ми беше да емпатизирам с „американчето“ и неволите му. Колкото ми беше интересен дядото, толкова неубедителен усетих внука. Използването на неоформен от живота разказвач като око към историята е традиционен похват, но неоформен не бива да се интерпретира като безформен.

Тъкмо голямата амбиция на Пенков вероятно го е тикнала към тази безпосочност, която се дължи не толкова на избора на история, колкото на избора на разказвач. На гласа, който изговаря текста, именно се пада да е най-интересен и богат, най-податлив към промяна. В Щъркелите и планината този глас тръгва от никъде и стига никъде, безтелесен, незакотвен, неисторичен, твърде вял, за да предизвиква автентична емоция, а и прекомерно сериозен, за да митологизира или сатиризира. Иначе Мирослав Пенков определено има усет към фразата и вае хубави изречения (а и си личи, че се е школувал из писателски работилници, в каквито вероятно и преподава в Тексас), но това не е достатъчно, особено когато си тръгнал с подобен мащабен замисъл.

Станало е вече ясно, че Щъркелите и планината не е моят роман. Даже бих казал, че е обратното на книгите, които харесвам – избягващ да проблематизира, опиващ се от собствените си образи. В писането му (и в чудесния превод, направен от самия автор) са вложени много усилия и любов, личи си. Знам, че много хора го харесват и най-малкото адмирирам амбицията му. Българската литература има силна нужда от смели романи като Щъркелите и планината, дори когато амбицията им се оказва по-широка от изпълнението. Още повече има нужда от сериозни и талантливи млади автори като Мирослав Пенков.