Slow Bullets

Не познавам особено Златната ера на научната фантастика, и въпреки това бих рискувал да твърдя, че корените на Slow Bullets са захванати именно за онези години от развитието на жанра. Без излишъци, праволинейна, задвижена най-вече от идеите – мащабни и взряни в далечното бъдеще, разбира се. Сложността и правдоподобността на романа остават на заден план заради придържането към жанровите образци, но вероятно това също е търсен ефект. Жертването на дълбочина за сметка на развлечение на ниво концепция, разказано на фон с космологични мащаби, рядко работи в по-дългата проза. Тук обаче, в рамките на по-малко от 200 страници, тази компресия функционира много успешно.

Авторът сигурно се е забавлявал неимоверно при писането, знаейки от самото начало, че няма да му се налага да гази надълбоко в психологията, социологията и каквато и да е -логия. Имаме си работа с нещо, което по дух предхожда Новата вълна и киберпънка и просто се цели в онази стара тръпка да изследваш едновременно цял наръч от невероятни концепции, без да те интересува друго. Мога да си представя как в подобно занимание един модерен автор на фантастика е способен да открие нужна глътка въздух, просто да се пусне по течението, понякога дори заради самото течение. Определено се забавлявах с четенето, отне ми около един полет време, за да я приключа, а краткостта ѝ е качество, което заслужава одобрение.

Историята, макар и да не може да се нарече заплетена, е много по-сложна от това, което човек би очаквал от тънко книжле като това. В началото ѝ, Скър, войник на служба в междуособна квазирелигиозна война, обхванала цяла галактика, бива пленена и измъчвана от врага. По-късно тя се събужда в хибернационна капсула на борда огромен кораб за придвижване със свръхсветлинна скорост, който по някаква причина е претърпял повреда. Заедно с нея на кораба са още хиляди военни престъпници, които пътуват към затвора. Никой не е наясно какво точно се случва, а неприятните изненади се трупат една върху друга. Скър трябва да действа бързо, ако иска да спаси себе си, кораба, и може би много повече от това.

Няма смисъл да издавам повече от историята, тъй като Slow Bullets разчита най-вече на нея, за да се движи напред и да нанася сюжетните си крошета. Развитие на героите почти не присъства, не и наистина, самото писане не е много по-богато на детайли, и макар някои да биха нарекли романа твърда фантастика, постановките му са доста далече от пълната правдоподобност. Този олекотен подход добре се смесва с почти притчовото усещане, което книгата създава, като на практика не ти оставя време да мрънкаш заради рехавото подаване на информация. Бърза последователност от енергични концептуални атаки по въображението на четящия, и това е, на последния му остава да се оттегли и да медитира върху безкрайната шир на Вселената и също толкоа безкрайната адаптируемост на човешкия дух.

Slow Bullets не претендира да съдържа някакви проникновени философски ядра. Вярно е, че зачеква теми като религията, самоличността, отмъщението и т.н., но го прави по прозаичен начин, който до някаква степен е оправдан от края на книгата. Този подход към художествената литература е до голяма степен ограничен, но пък работи добре в рамките на тези ограничения и добре подсилва ефекта на концептуална наситеност, за който жанрът е така добре пригоден. Идеята за бавните куршуми – изчислителни устройства, които се заравят в телата на войниците и служат като архив за техните спомени и самоличности – е развита особено успешно; върху образа на куршумите Рейнолдс смогва да насложи няколко слоя на интерпретация, както буквални, така и метафорични. Сплавта от значения е до голяма степен механична, но разказваческият глас, тонът и енергията на романа определено я карат да заработи.

Няма още много какво да се изпише за този роман, който преминава по-скоро като доста бърз куршум. Най-добре направо го прочетете. Може и да му липсва доста от гледна точка на плътност и физиономичност (Рейнолдс е показвал убедително, че може да придава усещане за високоизмерност на текстовете си, например в Blue Remembered Earth), но пък компенсира това със съдържателност и енергичност. Почти се изкушавам да го категоризирам в несъществуващия жанр на научнофантастичната притча, което си е интересна мисъл, предвид че борави с пространствено-времеви мащаби от космологичен порядък и е здраво свързан с космическата опера. Странно нещо е научната фантастика, никога не знаеш как може да те изненада.