Sixteen Ways to Defend a Walled City

Представете си един обсаден град. Голям, сърцето на многолюдна империя от късната античност. Пред непристъпните му стени се е разположил враг, който значително превъзхожда защитниците като численост и въоръжение. Градът е изоставен от армията и офицерите, единствените останали професионали войници са спомагателни войски. И те нямат оръжия. Но едно преимущество превръща обсадените в находчив хищник, а обсаждащите – в жертви: защитници на града са Адам Савидж и Джейми Хайнеман от Ловци на митове. В ролите им влизат главният герой Орхан и неговата помощница Талашит (Sawdust). Те са изобретателни инженери, които не се колебаят да използват експериментални технологии и така успяват да направят немислимото с наличните ресурси. При това го правят атрактивно.

Със своя сетинг обаче Sixteen Ways to Defend a Walled City претендира да е нещо повече от история за защитата на един град. Още в началото романът ни запознава с Робурската империя. Не, не Римската империя, Робурската империя. Знам, че звучи и изглежда едно и също, но не е. Разликата между робурците и римляните е, че робурците са чистокръвни чернокожи расисти. И доста сериозно сегрегират белите и мулатите в сетинга. Това е. Главният герой, Орхан, е бял, а неговата помощница по неволя, Талашит, мулатка. Орхан е успял да се добере до позицията полковник в армията на робурите и командва инженерните им войски. Непрекъснато става жертва на расизъм, който му пречи да си живее живота и да ръководи отбраната на града, въпреки че е офицерът с най-висок чин зад стените. Съдбата на Талашит, макар да не е изследвана задълбочено, е подобна – по неволя е станала чирак на чернокож майстор и е успяла да се издигне до позицията на най-добрия дърводелец в града, въпреки светлата си кожа и женския си пол. Посланието, че расизмът е лош, присъства навсякъде и придава допълнителна дълбочина на романа. Вероятно в САЩ, където тази тема е доста по-наболяла и обсъждана, това подчертава още по-добре философските аспекти на Sixteen Ways to Defend a Walled City.

Романът има интересна фабула, подкрепена от даровития разказ от първо лице. Орхан описва цветущо обсадата, запознава ни в детайли с образа си на страхлив мошеник и късметлия и успява да поддържа напрежението високо през цялото време. Съдбата на града до края не е ясна, а кулминацията е изградена по всички правила на писането. С изключение на един-два предвидими обрата книгата изненадва със сюжетните си решения и поддържа бързо действие.

Дотук с плюсовете. Всичко останало в тази книга е съшито не с бели конци, а вързано със свински опашки.

Римската, пардон Робурската, империя най-вероятно по някое време е имала проблеми с някой бог на бюрокракцията. Тя е по-зле от възможно най-ужасната реално съществуваща бюрокрация. Положението е толкова сериозно, че бюрократите трябваше отдавна да са умрели от глад и студ заради невъзможността им да се снабдят с храна и дрехи поради липсата на разрешение А-15. По едно време се оказва, че заради огромната бюрокрация никой така и не е разбрал, че императорът е в будна кома, а синовете му са се удавили преди няколко години. Ще илюстрирам с пример. За Орхан е много по-лесно, вместо да си поръча да му доставят въже от снабдителното депо (не съм сигурен дали някоя армия преди началото на двадесети век изобщо има специална процедура за поръчване на въжета от снабдителни депа, но робурската има), да фалшифицира заповед на висшестоящ и да го открадне. Защото иначе трябва да бори бюрокрацията и в крайна сметка ще го излъжат, че е свършило, но ако отиде с фалшива заповед – по някаква причина няма да го излъжат и ще му дадат веднага.

В столицата има звено към градската община за паркове и озеленяване (в което между другото работят основно белите). Пак в същата столица има специална администрация, която извозва изпражненията от града и ги трупа на специално сметище. С животинска тяга, мускули и силата на вятъра. Същевременно хората в империята, по някаква причина, имат манталитета на граждани от двадесети век, барабар с правителството им. Империята делегира дейности с „обществени поръчки“ (терминът е civil contractors на английски – нещо, което, макар де факто да го е имало и в късната античност, не се е наричало така) и Орхан се оплаква, че обикновено това е по-ефективно, отколкото ако ги делегираш на военни.

Империята е открила и начин да произвежда масово еднакви елементи за войските си. Числата, за които се говори непрекъснато в книгата, не са просто фантастични, те са нереални. Изчезват варели със стотици хиляди нитове и плочки за брони. Трудно ми е да си представя, че майсторите на брони от късната античност си поръчват нитовете и плочките чрез обществени поръчки, какво остава да ги държат във варели с милиони, които заседяват по въпросните снабдителни депа и остаряват морално, докато им дойде времето да се използват. Вместо да ги произвеждат локално и да ги използват веднага. Както, нали знаете, реално се е случвало в късната античност.

Военното дело в този свят пък дори не е прескочило хиляда и петстотин години еволюция. То просто е нереалистично до степен на комичност. Многохилядни армии изчезват безследно, избити до крак, и няма дори и един оцелял дезертьор, който да разкаже какво се е случило в близкото село. Ей така, докато бяга от лошите. Крум Страшни и битката във Върбишкия проход up to eleven. Същевременно изобретенията на Орхан и Талашит са, от една страна, физически невъзможни (подскачащи топчета, изстрелвани от катапулти?), а от друга – изискват познания по физика от поне края на деветнадесети век. Освен това из книгата се споменават и термини като „умора на материала“, „якост на опън“, „механично напрежение“. Всичко това в свят, в който требушетите са мит от далечна източна империя и никой от главните герои не може да повярва, че те съществуват и могат да функционират*.

Знам, че е фентъзи, но ако гравитацията или силите на опън в света работят различно, трябваше да се каже по друг начин. Всяко второ действие на главните герои скъсва устоите на вътрешната логика на света, прави прашка от нея и я дава на Орхан, който да стреля с поредното си изобретение от стените на града по обсаждащата армия. Но ако сте склонни да преглътнете тези проблеми (или да ги приемете с усмивка на лице), книгата може доста да ви позабавлява в летните вечери. И ще я прочетете бързо, защото е къса и динамична. Стилът на автора е забавен, Орхан е ироничен неориентиран копелдак и остроумията му са интересни. Общо взето, това е всичко – бърз фентъзи трактат на тема расизъм без почти никакъв реализъм в него.