Shards of Earth The Final Architecture, Book 1

Британецът Ейдриън Чайковски все по-често се появява на радара ми и все с най-разнообразни произведения. От странната извънземна повест The Expert System’s Brother, през преиздаването на първата му фентъзи поредица – Shadows of the Apt, та до странната фантастика Cage of Souls, за която колегата Demandred писа преди известно време. Човекът започна да се състезава с Брандън Сандерсън по бързо и качествено писане, но фокусът му е доста по-широк.

Shards of Earth е началото на нова поредица, този път космическа опера. Мистериозните Архитекти са се появили от нищото – гигантски сфери с размерите на луни, способни да изкривяват гравитацията около себе си и да превръщат кораби и цели планети в странни скулптури, изтребвайки всичко живо, което живее по тях. Земята е била унищожена преди десетилетия и сега човечеството живее на множеството си колонии и по световете на извънземните видове, с които съжителстват, понякога мирно, друг път не толкова, във Вселена, където всички са равни пред божествената мощ на Архитектите. Макар и изчезнали отдавна, те винаги биха могли да се завърнат.

А най-лошото е, че не е сигурно дали гигантските създания изобщо приемат жертвите си за разумни форми на живот.

Идрис е резултат от експериментална програма, която чрез хирургия, наркотици и химиотерапия цели да даде на човешкия мозък способността да навигира Un-space – подпространството, през което космическите кораби преминават, за да прекосяват безбрежния Космос. Страничен ефект от този експеримент е способността на Идрис и малцината оцелели от програмата да комуникират директно – ако и на цената на огромни усилия – с Архитектите. Сега той работи на малък кораб, където чертае курсове през Un-space, и се надява да живее тих живот встрани от цивилизацията. Но тези му надежди се провалят, когато се натъква на друг кораб, привидно изкривен по начин, невиждан от десетилетия.

Мирмидон Солас също е генетично модифицирана. Изкуствено създадена като всички от нейния вид, тя е една от жените-воини на Партенона – свръхчовеци, чиято цел да бранят човечеството от външни заплахи сега е обект на съмнение. С изчезването на Архитектите, напрежението между хората и Партенона е все по-голямо и когато Солас е изпратена да намери Идрис и да се опита да го вербува за каузата на сестрите си, тя се оказва оплетена в много по-сериозна мрежа от интриги, отколкото е очаквала.

Shards of Earth е приключенска фантастика с леко ретро привкус и се чете повече като епично фентъзи в космоса. Изпълнена с интересни извънземни раси и един куп политически човешки фракции, книгата обещава мащабна история, изпълнена с древни разкрития и драматични конфликти.

Светостроенето е разкошно. Това е галактика, пълна с разумни и потенциално разумни видове, империи и федерации, в комплект с изчезнала древна раса, която естествено е свързана с Архитектите. Различните психични и физически способности на хора и извънземни дава материал за страхотни взаимодействия между различните фракции. Пътуването в космоса междувременно е представено почти с хорър-атмосфера. Човешкото съзнание не може да осмисли физическите закони на Un-space. Всеки човек е сам там, дори ако в реалната вселена е заобиколен от други. По някаква причина мозъкът създава интензивна параноя, че някакъв невидим хищник те дебне. Поради това, всички спят по време на такъв преход, освен Идрис – той не е е спал от 47 години заради експеримента, дал му уникалните способности, поради които половината галактика го търси.

Повечето герои са много интересни. Освен Идрис и Солас, имаме един куп поддържащи персонажи, противници и групи, които книгата представя. С едно изключение*, което на няколко момента ме караше да искам да хвърля книгата през прозореца, всички са всъщност приятни за четене, въпреки че само основните получават реално развитие.

Разбира се, като първа книга Shards of Earth оставя много въпроси без отговори. За сметка на това обаче, немалко от сюжетните нишки, отворени в началото, биват завършени по удовлетворителен начин. Глобалната история на трилогията може да не приключва, но първата ѝ част удовлетворява в достатъчна степен, за да не се дразни човек, че следващите книги все още предстоят. А Чайковски пише толкова бързо, че вероятно ще я е приключил в следващите две години.