Savages

Не мога да ви опиша колко съжалявам, че се запознах с К. Дж. Паркър (псевдоним на британеца Том Холт) чак сега. Макар да се ядосвам, че толкова „мой“ писател толкова дълго е оставал извън полезрението ми, остава утехата, че тепърва ще се заровя като щастливо прасе в книгите му и евентуално ще ви надувам главите колко добър писател е господинът.

Първата червена точка на Savages идва от факта, че, АЛИЛУЯ!, романът е самостоятелен, а не част от трилогии, пенталогии и всякакви други логии, които са наводнили фентъзи пазара. Тук много се изкушавам да се впусна в тирада колко вредна е тази практика с безкрайните поредици, колко противно ми е станало отношението на рок звезди като Мартин и Ротфус към собствените им творения и най-вече, към феновете, и колко си мечтая читатели и издателства да освиркат дружно следващия автор на епична фентъзи сапунка, чиято следваща част ще се появи „всеки момент“ от около десетилетие. Няма да го направя, защото този жанров „феномен“ си заслужава отделен материал, а пък Savages не заслужава да отделяме място на подобни разочарования в текста, посветен на неговите качества.

Втори плюс е поджанровата категория на романа, който е лишен от всякакви типично фентъзийни елементи и се чете като историческа хроника, развиващ се на непознато място и време. Последното дори е под въпрос, тъй като препратките към дадени периоди и локации са повече от очевидни, така че когато четете за Империята и Града, е лесно да си представите Византия и Константинопол, а когато Паркър описва номадските племена на Арамите, едва ли ще ви е трудно да видите зад тях силуетите на хуни, кумани или монголи. Магия, фантастични същества и могъщи артефакти напълно отсъстват, така че ако търсите именно това, спокойно пропуснете Savages, защото сред страниците му няма да откриете нищо свръхестествено.

Ако и вие започвате да правите паралели с част от творчеството на Гай Гавриел Кай, вдигнете ръка за приятелска плесница – прави сте, макар Кай да блести с изключително лиричната си проза, докато Паркър се отличава с изумително сухия си хумор и експертизата си във военното дело.

Споменавайки военно дело, няма как да не изтъкна, че към сблъсъците в Savages е подходено с внимание към детайла и реализъм, а ние се наслаждаваме на не една и две страхотно пресъздадени битки от птичи поглед. Паркър очевидно е добре подготвен писател и ни поднася целия пакет „масовка“, който включва подготовка, въоръжение, логистика, стратегическото значение на даден сблъсък, както и тактическите му елементи.

Основният носител на болка в романа е наше момче, генерал Калоян, гений на бойното поле и един от най-забавните чешити в Savages. Бях приятно изненадан, че макар Калоян да е представен като несъмнено компетентен, хладнокръвен и умен водач, самият той – и съответно читателят – си дава сметка колко често противникът му се побеждава сам, очаквайки някакъв хитър капан от легендарния пълководец и съответно падайки в жертва на психологически трик, а не на брилянтно замислена маневра. Късметът също играе важна роля в сраженията, а Калоян мислено отбелязва, че ако в критична ситуация се случи някоя глупост, като например конят на вестоносец да счупи крак в дупка, целият му замисъл би изтекъл в канавката и великата победа лесно би се превърнала в безславно поражение.

Въобще, Savages разглежда войната безстрастно, като занаят, без да величае проливането на кръв, но и без да го дамгосва, със семпъл професионализъм и скрито под повърхността шеговито намигване.

Подходът към персонажите също е страхотен и макар да са многобройни, всеки от тях е правдоподобно човешко същество с характерни черти, силни и слаби страни, мечти, страхове и собствени драми. Понякога пътищата им се пресичат, ала това се случва естествено и без насилване от страна на автора. Няма го усещането, че даден герой е отишъл до точка А и е свършил действие Б за да отвори или затвори сюжетна линия, за да позволи да се случи някакво друго събитие или нещо подобно. Колелото на света се върти, а генерал Калоян, император Сешимер, скиталеца Рафен, търговецът на оръжие Аймерик, фалшификаторката Орсела или детете-водач на едно племената на Арамите, Шозида, ту се качват, ту слизат от него.

Вероятно това е причината сюжетната структура да не бъде напълно гладка и последователна, понякога Паркър да прескача месеци и дори години, а когато достигнем края на романа, да осъзнаем, че в Savages дори няма сюжет в по-обичайното разбиране на думата. Вече споменах как книгата прилича на историческа хроника, а ние прочитаме избран и охудожествен неин отрязък. Няма голямо Зло, което трябва да бъде преборено, пророчество, което да бъде изпълнено, режим, който да бъде свален, война, която да бъде приключена.

Разбирам, че по-горното може да бъде изтъкнато като основен минус от някои читатели, които предпочитат маркирани начало и завършек. Savages обаче дойде точно навреме за мен, тъй като съм леко отегчен от гигантски и/или епични арки, в които се решава съдбата на човечеството и (понякога) вселената. В случай, че и вие имате нужда от подобен свеж полъх, който идва без претенциите да бъде най-великото фентъзи на всички времена, а и е събрано в един том, творбата на К. Дж. Паркър ще ви остави повече от доволни.