Redshirts

Redshirts е пародия на типичен похват в Sci-Fi сериалите, популяризиран от оригиналния Star Trek. В него главните герои Кърк, Спок, Скоти и Док Маккой, при все че всеки епизод попадат в опасни ситуации, винаги оцеляват, а за да има напрежение и трагедия, жертви стават младшите офицери, придружаващи ги на мисиите. Понеже те носят червени униформи за разлика от главните герои, стават известни сред феновете като Redshirts – sci-fi TV еквивалентът на пушечно месо.

Идеята на Скалзи е да напише забавен роман от гледната точка именно на тези redshirts, които в сериалите са абсолютно неразвити като образи. Главният герой Андрю Дал е младши лейтенант на кораба Intrepid, на който се случват доста странни неща. Смъртността при мисиите е невероятна висока, обаче петте най-висши офицери на борда винаги оцеляват. Решенията на научните проблеми идват от странен апарат, който изглежда като микровълнова фурна, никой няма представа как работи, но винаги успява да синтезира нужната ваксина или химично съединение във възможно най-драматичния момент, минута преди крайния срок. Началниците на Дал в отдела по ксенобиология използват сложна система, чрез която се крият от шефовете си, тъй като са наясно с опасността при мисиите.

Тази концепция, макар и далеч от оригинална, можеше да бъде развита в един много забавен роман с интересни разсъждения на мета тематика. Все пак Star Trek и имитаторите му са чудесна мишена за осмиване и почти няма фен на фантастиката, който да не е запознат с клишетата, създадени или популяризирани от тях. За съжаление обаче Скалзи тотално се проваля както в хумористичната част, така и в по-сериозните елементи.

Най-големият проблем е, че това е хумористичен роман, който не е забавен, макар да се опитва неистово. Това е много субективно, разбира се, но за мен над 90% от шегите се проваляха тотално, а останалите водеха само до леко подхилване, вместо до по-сериозно разсмиване.  Един пример за тотално неработещ опит за хумор:

„Relax,“ Collins said and nevertheless returned the salute. „The only time we salute around here is when His Majesty comes through the door.“
„You mean Commander Q’eeng,“ Dahl said.
„You see the pun there,“ Collins said. „With ‘king,’ which is what his name sounds like.“

Не само, че играта на думи е прекалено елементарна, но е добавено и  напълно излишно обяснение.

Извън трите коди в края, където тонът е далеч по-сериозен, фокусът на автора върху елементарен и очевиден хумор води до това, че практически всеки диалог е размяна на забавни лафове и реплики, подготвящи тези лафове. Това е така дори и в най-опасните и драматични моменти, с няколко изключения, броящи се на пръсти. Ако шегите бяха на нивото на Пътеводителя на Галактическия Стопаджия или поне близо до него, нямаше да е проблем, но това съвсем не е така.

Друга слабост е, че героите са абсолютно неразвити. Всички говорят и се държат по един и същ начин, независимо че миналото и характерите им се предполага да са съвсем различни. Един от главните герои е син на милиардер и експерт в разчитането на намеренията на хората, с които влиза в контакт, за друг ни е казано, че е тотален темерут и все още девствен, обaче практически двамата са неразличими като поведение и реплики през 95% от времето. Ясно е, че от подобен род история не може да се очаква задълбочено развитие и индивидуализация на героите, обаче тук няма дори и опит за такова.

Redshirts остави у мен усещането за роман, написан с минимални усилия, старателно избягващ усложнения и задълбочаване. На няколко пъти в ключови моменти се налага някой от героите да бъде убеден в нещо, за което няма много желание. Вместо да ни покаже тези дискусии, обещаващи повече интрига и развитие на героите от небрежната размяна на лафове, която представлява 85% от романа, Скалзи прескача тези сцени и просто казва, че герой X е бил убеден да направи нужното за сюжета. Когато главните герои пътуват стотици години назад във времето, те нямат абсолютно никакви проблеми веднага да се адаптират към античните за тях технологии, език, обичаи и т.н. и няма дори изсмукано от пръстите обяснение. Всички от главните герои са добре запознати с телевизионните клишета, въпреки че не е имало телевизия от стотици години и за това отново няма и помен от обяснение. Въобще не бях изненадан да науча, че романът е написан само за 5 седмици.

В интерес на истината, след края на основната история, която представлява комичен роман с металитературни елементи, Скалзи прави първия и единствен опит за задълбочаване и нещо по-оригинално с три коди от по 10-15 страници в края на романа. Тонът в тях е съвсем различен, далеч по-сериозен и за пръв път имаме опит за индивидуализация и развитие на героите. Всяка от кодите проследява ключов момент в живота на третостепенен герой от хумористичната част от романа. За съжаление обаче последните две от тях са провалени от ударни дози елементарен сантиментализъм и крайно клиширани поуки от рода на „Любовта е най-важното нещо в живота“, които са поднесени на читателя по възможно най-натрапчивия начин. Първата е малко по-добра, но тя завършва по много нелогичен начин с послание, което е просто нелепо.

Плюсове:

+ Много лесно четивен и кратък роман.

Минуси:

– Слаб хумор – елементарни шеги, които, с редки изключения, не са смешни.

– Пълна липса на развитие и характеризация на героите в комичната част на романа.

– Кодите са твърде сантиментални и елементарни като послание.

Хуморът е нещо много субективно, затова на друг читател книгата би могла като нищо да се хареса; беше номинирана за няколко награди и като цяло получи добри отзиви. Но силно препоръчвам първо да прочетете няколко от началните глави (не само пролога, защото той е на доста по-добро ниво от останалото), които могат да се намерят безплатно и легално в нета, за да придобиете представа за типа и качеството на хумора и дали е по вкуса ви. За мен Redshirts беше сериозно разочарование.