Отдел „И“

Отдел И, дебютният роман на Петър Тушков, улисва, унася и нерядко обърква. Предвид междужанровия лед, по който се плъзга, това е разбираемо – макар и никога очаквано. Трудно може човек да фиксира очакванията си към роман, който отначало се самозаявява като алтернативна история със зомбита, а после заиграва шах с читателя, само с коня. Тушков е свалил всички ограничители в стилови подходи, тематика и изисквания към читателя, и дава ярка заявка занапред, след няколко написани сборника с разкази и преводи на майстори в изплъзващото се писане като Кристофър Прийст.

Отдел И е цял арсенал от незаредени, или пък неизстреляни, пушки на Чехов и силни, пълнокръвни винетки от 50-те години на една България, която от немай къде се е превърнала в ключов играч на световната сцена, разполагайки с технологиите да превръща мъртвите във военен ресурс. Намесват се и секретни военновъздушни разработки, както и двойни и тройни агенти – американски, френски, руски и български. Малко от това е изведено до явен (и ясен) край – романът е по-скоро един наситен мизансцен, през който се прокрадва, къде с вярната газка на помощника си Борил, къде с телефонни разговори и потайни срещи, главният герой Руслан Кригер, архетипен ноар-детектив, неохотно пренесен от автора в бюрократичните дебри на българската соц-кримка, където частен сектор разбираемо не съществува, а всеки, който иска да си свърши читаво работата, трябва да попълни 50 формуляра, да мине през няколко агентурни обръча и да кривне по грешната пряка поне няколко пъти. Междувременно се разминава – или се среща закратко, – с поддържащ ансамбъл като от Филм на Тери Гилиъм: огромната полковник Янева, студеният генерал Добрев, съдържателят на хотел „Интернационал“ и разнообразен информатор Щайн, шантавият учен Шматко, чиито разработки включват гореспоменатото съживяване на мъртъвци, както и загатнато четене на мисли и кой знае още какво. И Камий, вербувана в играта преводачка, за която Кригер ту не знае нищо, ту загатва дълбока, може би недоосъществена любовна връзка. (Самия Кригер, във вътрешния му монолог, не го е еня и на йота за читателя, той е убийствено ненадежден разказвач, като на места се питах може ли дори сам да си има доверие на собствените думи.)

Тушков решава по уникално кинематографичен начин някои от сцените, в които иска да внуши „алтернативността“ на историята, където се развива действието: история на ядрено опустошен Берлин, на полудял, свален с преврат Сталин, на просто Студено цупене, вместо Студена война, на биологични разработки, целящи да впрегнат мъртвата сила на човечеството редом с живата, едномилионен следвоенен бежански поток в София… Определени развои на събитията продължават понякога със страници, преди повествованието рязко да „превърти лентата“, понякога дори с думите „а сега си представете/заменете/махнете този и този елемент от сцената“ и да върне нещата в русло, в което сюжетът да добута до своя край.

Това, както и определени подробности, сред които и тази в заключителната страница на Отдел И ме карат да се питам, в една и съща историческа нишка ли се развива романът през цялото време. Енигматични второстепенни герои се мяркат или позастояват на заден план – Попцонев със сивия костюм, младите съветски комсомолци, следващи по задание (и „по най-висока препоръка“) Кригер в работата му, докато си записват … нещо в бележниците, – като на места създават ярко чувство на дезориентация и впечатлението, че идват… отдругаде.

Тушков владее отлично райновската разговорност, пише едновременно свойски и образно, не се свени с метафорите и яркото, запомнящо се хиперболизиране на езика на тялото, типично за привидния жанр на романа. В последната глава, в която прескачаме в гледната точка на взломаджията Паганини, важна свързваща нишка в шпионско-разузнаваческия гоблен на Отдел И, Тушков успява да навърже и чудесно повествование почти изцяло от т.нар. „разказване“ (контраст на „показването“ в непосредствени конкретни сцени), като прескача дни и седмици, без да губи инерция и увлекателност.

Отдел И не е лесен. И на мен не ми беше лесен, като успя да потопи почти всичките ми очаквания, и първоначални, и по-нататъшни, докато навлизах в усукъците му. Но е роман, написан със силна амбиция и внимание към важните и смислени неща, които трябва авторите ни по-често да опитват в „странната“ литература.