Автор: Нийл Геймън

Издателство: Сиела

Цена: 14 лв.

Не знаех какво точно да очаквам от Скандинавска митология. Роман? Мозаечно снадени разкази? Някакво осъвременяване, опит на Геймън в „чистото“ митотворческо фентъзи, а ла Толкин?

Получих нещо друго – най-вече събирачески труд, с леки Геймънови щрихи тук-там, разфокусиран, заявен неясно като какво. Прозата се лута между изпълнената с алитерации и повторения устна и поетическа традиция, от която Геймън черпи материал, и откровена простоватост и батос, дори на места, където няколко реда по-рано относително успешно е успял да уподоби „извисения“ ефект на първоизточниците си – например в Рагнарьок: Краят на боговете, който в оригинал е далеч по-звучното The Final Destiny of the Gods. В тази връзка, стори ми се, че българският стои някак обикновен на фона на тематиката си, тъй като и през него успявах да видя част от ефектите, към които се стреми Геймън, и си казвах: „Явно има опити за по-особен стил, да не би да са умишлено подравнени?“. След сравнение с оригинала обаче, мисля, че пропорцията е правилната – като цяло, както е било написано, така е било преведено.

Другата неясна позиция, на която Скандинавска митология се намира, е между целеви аудитории. Определени пасажи със сигурност звучат, като да са мислени за четене на глас. Значи ли това, че мисълта на Геймън или издателите му е била за книга за подрастващи? Но със стиловото разногласие, от което страда самият разказвачески поток – подчертавам, без явна причина и понякога в рамките на един абзац, – а също и с отметнатите сякаш набързо елементи като диалога например, би ми било неудобно да чета нещо такова на деца, не за друго, а защото не бих бил сигурен как. 

Определени моменти в повествованието са така скицирани, че неволно си ги представих като кутийки с текст, пръснати из комиксови панели. Кариерата на Геймън в комиксите, разбира се, ме подхлъзва да мисля така, а и телеграфността не е необичайна за митичния тип повествование. Но и тук, както на най-базовото ниво на фразата, тази телеграфност понякога не се вписва добре в самия околен текст. Вместо ефектите да преливат едни в/от други, те се сблъскват.

Силните моменти са не толкова скандинавско-митологичните, колкото присъщите за Геймън неща като сардоничност, лекият дискомфорт, който влага в описателността, способността му да смесва магическото с обикновеното и интимното – силни моменти като началото на Необичайната сватба на Фрея, когато закратко поглеждаме на света през изтъкания от прости изречения и самовеличаене ум на Тор и се забавляваме на валящите отвсякъде фалически намеци за „чука“ на Тор, който той толкова обича, и как когато го губи, някак естествено е „преобразен“ в жена, докато не си го върне; или Децата на Локи, където цялото повествование ми напомни на същински разказ на Геймън, а не нещо, което е опитал да скове от наличния суров материал*. Или необичайната смяна на перспективата в самия край, когато оцелелите след Рагнарьок деца на Один и Тор, и двамата братя Балдур и Хьод откриват в новосъздадения свят златни фигурки за шах с образите на митичните до този момент герои, подреждат ги на дъската и започват играта наново.

Колкото до това, че книгата е описвана като „роман“ – не е, освен ако не наречем така и Библията. Сюжетна рамка има, както и развитие в нея. Има начало, има и край – но това никога не е било, не е и няма да бъде необходимо и достатъчно условие нещо да се нарече роман, при все прокрадващите се опити тук-там героите да бъдат одухотворени по един по-съвременен начин, а не да стоят като бляскави, размити митични архетипи или архаични романтически герои.

Тези скокове между митично, героично, прозаично и фарсово са всъщност едно от достойнствата на книгата, а и задължително изискване, ако ще седне човек да пренаписва каквито и да било митове и легенди през 2017-а. В случая с Геймън обаче това вече сме го виждали, тъй като той по принцип така пише. Тук само е сменил наблюдателната кула, така да се каже – не е нашето съвремие, а неопределеният във времето и пространството свят, където един вълк може да изяде слънцето, а малко след това бог да му стъпи на врата с ботуш; където великански крепости в миг изчезват яко дим; където стената, опасваща Асгард, е построена за един сезон, и т.н.

Скандинавска митология ми подейства освежаващо образователно, едно леко пипнато, на места доста увлекателно научнопопулярно четиво.

Но от Геймън и книгите му очаквам доста, доста повече.

(Не така, Трип, че тая дебела книга не става само за четене…)

Оценка: 6/10