Последната къща на улица Ненужна

Уединена брезова горичка. В короните на дърветата червени птици свиват гнезда с човешка коса. Сред корените са погребани богове. На улица “Ненужна” живее убиец. Или пък не? Катриона Уорд заплита многопластова хорър мистерия, в която най-плашещото са собствените ни очаквания.

“Последната къща на улица Ненужна” (The Last House on Needless Street)  е сред номинираните в категорията най-добър роман на тазгодишните Fantasy Awards. Хвалебствията са заслужени. Повествованието е изградено с часовникарска прецизност и всяко разкритие се оказва предпоследно. Интригата е завладяваща и мрачната готическа атмосфера се просмуква в психиката на читателя.

Тед Банерман е социален маргинал, безработен и алкохолик. Живее в запусната къща на края на задънена улица с котката си Оливия. Понякога при него е дъщеря му Лорен, която също като него има “психологически проблеми”. Паметта на Тед е като швейцарско сирене, а времето за него е прежда, с която Оливия добре си е поиграла.  Ексцентричните му вкусове към храната (например уклон към умопомрачителната комбинация от кисели краставички и фъстъчено масло) далеч не са най-смущаващото в Тед. Трудно е да накараш читателя да се привърже към протагонист като Тед, но пък за сметка на това котката му е порядъчно оригинален и симпатичен герой. Оливия е религиозно отдадена котка, по всяка вероятност хомосексуална. Тя е убедена, че с котешкия си магнетизъм може без проблем да води собствено телевизионно предаване. (И защо не?! @Catriona Ward, искаме шоуто  CATcing up with Olivia, може и на подкаст, че е бюджетно, и без това сульо и пульо си направиха!) Дъщерята на Тед, Лорен, е неспокойно дете в предпубертета и с котката Оливия никак не се харесват. В къщата е бурно с шансове за извращения.

Романът следи още една сюжетна линия – тази на Дилайла – по-голямата сестра на изчезнало  преди 11 години момиченце на име Лулу. Дилайла иска мъст или поне сигурност за това какво е разбило живота ѝ безвъзвратно. Търсенето ѝ я води при Тед.

Голяма част от въздействието на романа се дължи на това колко ефикасно Катриона Уорд взаимодейства с ума на читателя. От една страна със сетивата – можеш почти да усетиш вибрациите от тежките стъпки на Тед по дъсчения под, острата миризма на оцет из къщата, коприненонежния допир до кожухчето на Оливия. От друга – с предразсъдъците ни, в смисъл на предварително изградени модели, с които спестяваме време и ресурси, за да правим бързи преценки. Любителите на митологията ще се зарадват и на заигравката с Анку – вестител на смъртта, чиято фигура се среща в бретонския, уелския и нормандски фолклор. Анку е изобразяван като мъжка фигура или скелет, често с шапка или качулка, като лицето му е винаги в сянка. В някои версии  на легендата е многолик бог – всеки район има собствен Анку и с всяка нова година той приема образа на първия мъртвец от околността. (Догаждаме, че явно Джордж Мартин също е черпил вдъхновение за своя Многолик бог в “Песен за Огън и Лед” от този мит). Ето как Оливия вижда своя бог в романа:

“Той не изглеждаше като нищо, което познавам. Изглеждаше като всичко. Ликът му се променяше всеки миг. Изглеждаше като жълтоклюн ястреб, после като червено ясеново листо, после като комар. Знаех, че моето лице също е там, сред множеството. Не исках да го виждам. Разбирах, че това би било последното нещо. Докато поемам последния си дъх, Той ще се покаже, и лицето, което ще носи, ще бъде моето”.

“Последната къща на улица Ненужна” е  по особен начин съвестна книга. Романът взима насериозно проблемите, които засяга. Катриона Уорд е проучила темата си задълбочено и подхожда към героите си с чувствителност и състрадание, които струят през текста. Посланието ѝ е, че не може току-така да се пише или чете, че литературата не е мимолетно развлечение, че историите могат да докоснат, засегнат или разтърсят живот. Тази идея е заложена изключително елегантно в романа през образа на Дилайла. Тя чете винаги една и съща книга – “Брулени хълмове”. “Тя обичаше да чете, но човек никога не знае какво ще му причини някоя книга, и тя не можеше да си позволи да бъде хваната неподготвена”.

Принципно Катриона Уорд е хорър автор, но този роман стъпва по границите между жанровете и по-скоро се класира за психологически трилър. Най-разумно е към “Последната къща на улица Ненужна” да се подходи без никакви очаквания, за да може книгата да упражни пълния си ефект. Авторката използва умело техниката на ненадеждния разказвач (unreliable narrator), за да ни поведе в желаната от нея посока. Рискът на този метод е, че читателят може да се почувства самоцелно “изпързалян”, но тук по-скоро е избегнат този капан. Разрешаването на мистерията е категорично и удовлетворително. “Последната къща на улица Ненужна” гази в дълбоки води и засяга тежка тематика – травма, насилие над деца, психопатия. Все пак е творба в жанр, който цели да шокира и смущава, да изложи на показ най-злокобните парчета от човешкото. Но в крайна сметка този роман не всява безнадежност. Не за всеки и не винаги, но понякога и от задънените улици се намира изход.

Предстои “Последната къща на улица Ненужна” да бъде филмиран, като с екранизацията се е заело филмовото студио на Анди Съркис. Проектът има потенциал, особено ако успее да предаде своеобразния дъх на романа – тих, лепкав ужас с примес на тъга. Това едва ли е книга, за която човек мисли дълго, след като я е прочел. Но е добре написана, ангажираща и оригинална – апетитно лятно четиво за търсещите по-мрачни тръпки.