Квартални съновидения

Противно на това, което ще видите от мен предстоящия месец, не съм фен на хоръра. Да, обичам Лъвкрафт и космичния му хорър, но го чета по-скоро от естетска гледна точка. Не ми е особено приятно да изпитвам страх, нито пък търся такава литература. Затова и срещата ми с Квартални съновидения на Емил Минчев си остава странна и необяснима.

Нещо, което обичам, обаче, е да насърчавам млади български автори, особено такива, които пишат на фантастична тематика. Затова гледам да си купувам техните произведения. Когато попаднах на тази симпатична книжка, не знаех абсолютно нищо за автора и за творбата му, но реших да преглътна очевидния от корицата хорър и да му дам шанс. И добре, че го направих.

Квартални съновидения е сборник с една новела и четири разказа. Освен жанра, ги обединява още и мястото на действието – София. Не знам обаче защо авторът е решил да ги издаде заедно, при положение че новелата Детективска агенция „Трите нинджи“ можеше съвсем спокойно да излезе на бял свят като самостоятелно произведение, а пък липсата на някои от другите разкази можеше да свали предупреждението от задната корица непълнолетни да не четат тази книга.

Новелата започва с прекрасно описание на квартал „Дружба“ от 90-те години. Всъщност ако има нещо консистентно приятно във всички произведения, събрани в Квартални съновидения, това е авторовият стил. Той говори увлекателно и успява да създаде невероятна атмосфера.

„Не знам за вас, но аз измервам времето с големите първенства по футбол, така че историята, която искам да ви разкажа, се случи някъде между световното във Франция и европейското в Белгия и Холандия, когато още имахме отбор и преди нещата тотално да се объркат. Блокът, за който иде реч, бе осеметажен и се намираше съвсем близо до езерото и двете враждуващи църкви, построени на неговия бряг. Тогава в Дружба още нямаше метро, но наблизо минаваха автобус 604 (грохнал Икарус бълващ зловонен дим) и любимият трамвай 20 (раздрънкан метален ковчег, скърцащ като вратата на преизподнята).“

Може да ви се стори, че в текста има излишества и вероятно наистина е така. Но признайте си, че това е едно прекрасно въведение във времевия период, когато се развива историята. Въобще – навсякъде в новелата, където има описания, си личи талантът на Емил Минчев. Може би има какво да се изглади – тук-таме забелязвах по някоя изпусната дума или излишно изречение. А може и аз да съм твърде придирчив и на друг читател това да не му направи впечатление. Но и така е съвсем приятен за консумация.

Главните герои на Детективска агенция „Трите нинджи“ са три деца – петокласниците Стойчо и Катя и една година по-малкият Боби. Те живеят в гореспоменатата панелка в Дружба и се заемат да разследват мистериозни следи, намерени в мазето на блока им. Постепенно те ги водят до изчезналото квартално куче и историята доста сериозно се заплита, като в нея започват да се намесват разнообразни страховити елементи. Всъщност не страховити, а направо страшни. Нивото на хоръра само се вдига от обстоятелството, че историята е разказана през погледа на деца. Ако това ви звучи познато, едва ли грешите. Мисля си, че романите на Стивън Кинг са били сериозен извор на вдъхновение за Минчев.

Този панелен хорър е невероятна история за 90-те, за порастването и за неприятностите от истинския живот. Неповторимата атмосфера създава задълбочено чувство на носталгия, което авторът умело преплита с хорър жанра и ни доставя приятно четиво. Ако и вие като мен сте човек, расъл през 90-те в панелен блок – няма да сбъркате с тази новела. Бих казал, че Емил Минчев е за Дружба това, което Александър Шпатов е за Младост, особено ако читателят харесва хорър. Даже бих отишъл малко по-нататък и бих казал, че Емил Минчев е това, което се намира по средата между Александър Шпатов и Стивън Кинг.

Към новелата имам една основна критика – краят ми дойде прекалено песимистичен. Като че ли беше изсвирен с прекалено нисък тон, някак неприятно смазващ. Възможно е обаче повредата да е в моя телевизор – както казах, нямам опит с хоръра и е възможно това да е въпрос на вкус и на други читатели да им се стори подходящ, предвид основното послание.

Носталгичната новела е последвана от четири самостоятелни разказа, които обаче нямат нищо общо с Детективска агенция „Трите нинджи“ освен приятния стил и проблема с финала, който е или прекалено песимистичен, или с излишен/твърде очевиден плот-туист. Авторът насила се опитва да изненада читателя още един път или прекалено дълго проточва наратива и разваля изненадата. Една от историите е много странна и най-точното описание, което мога да дам, е revenge fantasy. Въпреки това не трябва да подценяваме качеството на разказите. Напротив – и четирите предават интересни идеи по приятен начин и са ситуирани в София, където много читатели са прекарали живота си.

Като заключение, корицата на Квартални съновидения напълно оправдава съдържанието вътре – в неоновия надпис няма нищо психеделично, но пък има ужасно много деветдесетарски панелен хорър. Ако не познавате Емил Минчев – дайте му шанс и се насладете на приятния му разказ, докато се потапяте в живота на едни малко по-странни софиянци.

П.С. Това само хората от Дружба ще го разберат – много се радвам, че докато писах това ревю не спря токът!