Кулата на Шутовете

След като от Ciela приключиха с преиздаването на поредицата Вещерът, а и покрай новоизлезлия тогава сериал по Netflix, на българския пазар се появи още една творба на Анджей Сапковски – Кулата на Шутовете. Романът е първа част от Хуситската трилогия и е встъпление към света, който полският автор е създал.

В случая по-уместната дума е пресъздал, защото Кулата се родее повече с историческия роман, отколкото с приключенското фентъзи. Сетингът е централна Европа през късното средновековие и по-специално Силезия – исторически регион на територията на днешна Полша и част от земите на днешните Чехия и Германия. Сапковски описва европейските средновековни бит и култура още във Вещерите, но там превес има фантастичното, докато в Кулата то отстъпва пред историческия факт.

Отвъд гората, на кръстопътя, който се намираше недалеч от изгорения Войбуж, се издигаше каменен кръст, един от многобройните паметници на престъпността в Силезия.

Всъщност и в самата история фантастичното е в упадък и отстъпление. Магията изчезва, съществата на нощта се оттеглят в мъглата, отстъпвайки Историята на човеците, които се борят за своя ден от началото на времето. Магьосниците издъхват на масите на инквизиторите, крият се или подобно на Коперник се отричат от делата си. Гримоарите, трактатите и катехизисите им се изгарят, а лабораториите им биват разграбени и унищожени. И ако главният герой не беше част от магьосническото братство, сюжетът спокойно можеше да мине за исторически.

– Възмездието е в моите ръце – отвърна след кратко мълчание Хирам бен Елиезер – Така е рекъл бог Адонай. Не отвръщайте на злото със зло никому. А нашият Господ, както твърди пророк Исая, е щедър на прошка. Освен това – додаде тихо той, след като видя, че каноникът мълчи, облегнал чело върху дланта си, – хуситите са убивали евреи само шест години. Какво са шест години срещу хиляда?
Ото Бес вдигна глава. Погледът му беше хладен като стомана.
– Зле ще свършиш, приятелю Хирам. – проскърца той. – Страхувам се за теб. Върви си с мир.

Рейнмар от Белава в никой случай не е втория Гералт от Ривия. Може би не му отстъпва по либидо и може би във фантазиите си обича да се изживява по героичен начин. И пак като него владее малко магия, толкова, колкото да го вкара в беля, но обикновено недостатъчно, за да го изкара от нея. В общи линии далеч не е толкова деен, колкото култовия белокос вещер. Сюжетът се върти около бягството му от отдадени и отмъстителни преследвачи заради прелюбодейство и убийство и често пъти бива поотупан. Като цяло Рейнмар никак не е притегателен герой заради огромната си безполезност и глупост, които обладава през по-голямата част от книгата; спътниците му са далеч по-интересни и лесни за харесване. И все пак никой от тях не е особено добре развит персонаж, който да изнесе сюжета на плещите си, така че най-често историята се основава на действия, несвързани с героите. И в този смисъл Кулата напомня по един донякъде неприятен начин на детска приказка. Твърде често колелцата на сюжета се завъртат от един и същи похват. Имам предвид появяващ се в последния миг магически спасител, ненадейна среща с познат благодетел и други подобни недостоверни епизоди.

Латинската версия на картата на Силезия от Абрахам Ортелий от Антверпен от „Theatrum Orbis Terrarum“ („Театъра на света“)

Всъщност ето какво ви очаква в Кулата на Шутовете. Анотацията на книгата е доста изчерпателна и все пак не може да покрие всичко. Сапковски нарича Кулата най-добрата си творба. Възможно е подобно изказване да е било чисто и просто маркетингов ход. Възможно е дори да е прав, но дори да е така, не говори добре за него. Достойнствата ѝ не са сред най-очевидните, за сметка на недостатъците, така че най-малкото бих се усъмнил в подобно твърдение. Във всеки случай, след като видях за какво става въпрос, мога да кажа, че това не е най-добрата му творба, но пък е най-самодоволната. Определено се е чувствал много по-удобно, развивайки историята в реалния ни свят, вместо в неясните и нечовешки реалии на Вещерът. Тонът му е язвителен и саркастичен, поучителен и приповдигнат, но това като че ли на моменти е прекалено и звучи по-скоро отбъскващо.

Бардо умираше. Умираше под камбанения звън на своите църкви. Гласът на камбаните, който сам допреди няколко минути биеше за тревога и призоваваше на оръжие, сега стана отчаян, като вик за помощ. И накрая се превърна в трескав, хаотичен, накъсан стон на умиращ. И като умиращ започна да затихва, да се дави, да догаря. Накрая млъкна. И почти в същия момент двете камбанарии бяха обвити в дим, почерняха на фона на пламъците. Човек би казал, че издигащите се към небето пламъци отнасяха душата на умиращия град.

Пригответе се за латински… много латински. Библейските цитати и молитвите валят свободно из устите на героите редом с някоя и друга сочна попържня за комичен ефект. Както във Вещерът се говореше на елфически, така в Кулата разговарят и пеят на латински, полски, чешки, немски и пр. Самото заглавие на книгата в оригинал е на латински – Narrenturm – място за затваряне на луди. Ироничното е, че в кулата има само неколцина луди. Истинските, тръгнали на братоубийствени кръстоносни походи и повели в безумието си не една нация към своя крах, издават декретите си от високите си тронове, докато лениво потъркват чела с corona aurea отгоре.

Хуморът често е просташки и посредствен, но има и места, на които е страхотно нюансиран и там се смях с глас. Само че свещеникът, който се хвърля въпреки виковете си „Pax! Pax!“* в битка, раздавайки удари наляво и надясно, има комичен ефект само в началото на романа. Колкото повече се приближаваме към края, толкова по-мрачен става светът и то не заради вещерския sabbatum в полунощ на планината. Напротив, там празнуват vita et natura*. Не, мракът идва от душите на хората, които след като покорят обсаден град, подпалват свещеника му, сетне блъскат и мушкат горящото тяло с копията и хоругвите си, докато окаяната човекоподобна маса не се свлече в центъра на кръга, най-после надвита от агонията.

„Вавилонската кула“ на Мартен ван Валкенборх (1595 г.)

И както споменах по-горе, Кулата е само началото на по-мащабна творба. Подгответе се за недовършени истории и за бързо преминаващи персонажи, неразвити в дълбочина. Доста от героите в тази книга са сякаш извадени и рециклирани от страниците на Вещерът, обаче съкратени и оголени до кокал по Гемелов маниер.

Ох, как го бяха зсегнали, как бяха прорязали сърцето му и вътрешностите студените думи на княз Болко! Няма какво повече да търси в Жембице! Божичко! Тези думи, може би защото бяха толкова безмилостно откровени, толкова правдиви, потресоха Рейневан по-силно, отколкото студения и равнодушен поглед на Адела, отколкото жестокия глас, с който тя насъскваше рицарите срещу него, отколкото ударите, които по нейна вина се посипаха върху него, отколкото заточението в кулата. Няма какво повече да търси в Жембице.

Подгответе се и за изброявания… много изброявания. Твърде често Сапковски прибягва до въпросния художествен похват и ни докарва до мръщене. Връзката е ясна: средновековие – генеалогия, но когато в 90% от книгата човек се бори с кълчещи езика имена като Йенч фон Кнобелсдорф, Джержка де Вирсинг, Волфгер Стерча, Филип Гранчишек и още, и още, подобно упражнение просто става мъчително. И когато всичко това се примеси с не съвсем плавно преплетената в разказа прекомерна информация, читателят просто се отпуска и осъзнава, че не си струва усилието и става равнодушен към слабостите на стила. Но пък незапознатите може и да изпитат удоволствие от подобни полуинформативни лекции. Едва ли ще се научат да разпознават францисканци от доминиканци (а и не е и особено необходимо), или пък ще запомнят всички ереси и техните характеристики, но пък поне ще се потопят средновековния начин на мислене на средния грамотен европеец.

На върха на могилата Самсон заби щита с огнената нафора и овена.
И с надписа: BŮG PÁN NÁŠ

Проблемите на романа имат общ корен. А иначе сетингът му е безкрайно интересен (за мен поне) и има толкова много да даде!  Напълно споделям ентусиазма на Сапковски, просто ми се щеше да е по-овладян. Огнестрелните оръжия тъкмо навлизат и никой все още не съзнава колко много ще преобразят войната. Със сигурност тази алтернативна Земя е част от мултивселената, която Вещерът показа – част в която пак е се е случило Conjunctio sphaericum. Фантастичното е толкова плавно вплетено в света и сюжета, че съществуването му се чувства естествено, като сняг през зимата, а влиянието му остава почти невидимо. То (фантастичното), макар и чезнещо по ръба, също заема интригуваща позиция, готвейки се да се окаже всъщност в центъра му чрез антагонистите в историята, а може би в него се крие не само гибелта, но и спасението на света.