Кротките

В Кротките, Ангел Игов дава думата на една охудожествена, хорова историческа памет, чието мълчание чак досега е било отговорност не само на някогашния ни обществен строй, а и на писателското ни съсловие, поне през последните 26 години. Кротките е едно ироническо открехване на досието – с крива усмивка и квартална задявка, – на сипаничавото и нерядко обсипано с младежки пъпки „зло“ в годините след въздигането на комунизма.

Лицето е Емил Стрезов (почти навсякъде споменат с двете си имена, като в обвинителен акт), хлапе от малък северозападен градец, придошло в София, след като семейството му умира от туберкулоза, под грижите на кварталния, ючбунарски, обущар. Оттогава животът и съзнанието му, както и на всички останали герои, са под зоркия, леко насмешлив поглед на ючбунарските келемета, едноименните „кротки“ от заглавието, които облегнати по стените, клекнали по стълбища, кацнали по клони, гледат, помнят – и разказват.

Навярно и той би се изненадал да прочете за себе си като за зло, пък било то и в кавички. Пишман-поет, таен, разбира се, неотличим дори с някакво особено аутсайдерство или стигма (това се пада на най-добрият му приятел, пелтека Коста), отвян от вятъра на промяната, подир Лиляна, девойка от квартала, по която разбира се въздиша, а тя самата – млад ремсист, партизанка, с мрачно, неназовимо петно в миналото си, под чиито стъпки обаче стъпалата лъсват като минати с белина. В течение на романа някак случайно и между другото Емил Стрезов се сдобива с пистолет, работа в радиото, поетически публикации и място в народния съд.

Тежките решения кой съди и кой – подсъдим, нерядко се взимат на маса, насред вино и псуване по фашистките подлоги (доколко са такива, е друг въпрос), проскърцват се закани и се бодат кюфтета. (Кюфтето като решителен пунктуационен знак след заявлението „Ами че единият от съдиите ще бъда аз.“ е един от многото признаци за ироническото умение на Игов, както и за умението му да драматизира диалог.) Ето как Игов въвежда единия от двамата главни „бащици“ във властовата постройка на романа, хлъзгавия Ценев (това да въвежда герои е нещо друго, което Игов умее чудесно):

„И тогава в живота им се появи Ценев. Появи се най-напред като глас, тънък и писклив, стегнат от някакво нежелание да говори, ако не се налага, но в същото време обагрен с
естествена, първобитна хитрост. Беше глас, който умее да помирява хората, да отпуска ръцете им, само за да ги извие след това на гърба. Каза просто „ей-ей“ и всичко спря.“

Встрани от оригиналния вход към героя, гласът му – за разлика от полицейския описателен доклад, който представляват въвежданията на герои в посредствената литература, – това „ей-ей“ (и всичко спря), заговорническо, помирително, нехайно, заплашително, също е посвоему пунктуационен знак – многоточие, което нищо добро не вещае.

Има нещо по руски, а и по български разговорливо и нескрито язвително – а може би са моите стереотипизирани представи за тези неща, – в начина, по който Игов окарикатурява общуването между героите и определени техни черти. Един статист в историята буквално е превърнат в картонена изрезка в първите мигове от запозанството му с Емил Стрезов, очуднен по гоголски, а в романа и другаде изобилства от разширени метафори. Но има и нещо по френски и британски проницателно в боравенето му с епитета. И мен, подобно на уплашения Стрезов в края на романа – уплашен от себе си, от бездната, в която е надникнал и от която е бил дръпнат по-далеч, или пък случайно се е препънал по-далеч от нея, – ме гони „безмилостният дъх на липите“ насред напиращата пролет. Китката на уморения Стрезов, вече народен обвинител, пък клюма „като въпросителен знак“ над бумагите на обвинените.

Влиянията, а по-скоро умелите технически заемки на Игов, не са учудващи, разбира се. Рецензентската му колонка в „Култура“ е извънредно еклектична, превеждал е автори като Толкин, Анджела Картър и Джон Банвил, да не говорим за Уърдзуърт и Колридж, а в Катедрата по англицистика и американистика има възможност непрестанно да работи по взискателното си четене. В Кротките размахът му разбираемо е по-голям от този на предишния му роман, Кратка повест за срама, и за моя радост, още по-успешен, при все по-високата амбиция.

Не само в боравенето с езика обаче е силата на романа, а в неотклонното внимание на Игов към проблематиката му – съдничеството и човешкия лик през мътното му стъкло, – и хубавия му подход към нея, търсене на фини разграничения, когато опре до претеглянето на човешки съдби, коментар върху непостижимостта на задачата, и какво чака от другата страна на обезсърчението и безразличието. Това търсене, а по-скоро внимателно взиране на Игов, е въплътено в разговор след разговор, спор след спор, в многобройните лозунги, които Стрезов и други около него репетират, сякаш се опитват да ги натикат в тъканта на характера си, с променлив успех. Единствено опазен от това е евреинът Елиас, нещо като сурогат на автора, както ми се стори – човек външен по произход, по образование, по поглед, а в една трогателна, трагична донякъде сцена към края, опитващ се и да излезе изобщо извън физическите измерения на света, в който е хвърлен, подобно на пътник между паралелни вселени – само за да го повлече вълната обратно към позорището на съда.

За новоизлюпения обвинител Стрезов, от другата страна на разумното осмисляне на случващото се, чака една смущаваща, смешна и плашеща мономания в лицето, а по-точно в засукания мустак и фукливите дрехи на Щилиянов, дребен драскач на халтура, у когото Стрезов съзира едновременно двойник и архивраг. Всъщност, Стрезов има двойници навсякъде из романа, като той самият ги съзира дори у хора, които по нищо не приличат на него, като едрия бабаит Стамат, с мускулестите, мръсни пролетарски ръце. Обсебеността му по Щилиянов е по някакъв начин опит да надигне глас над историята, да се самозаяви с кресливото „Смърт!“, когато поисква абсурдно несъразмерна присъда за незначителния поръчков поет. (Който получава просто пет години затвор и конфискация на имуществото.)

Друго интересно двойничество е това между Ценев и Стрезов, в чудесен структурен трик – два пасажа, отдалечени един от друг в романа, в които двамата поред наблюдават срутените от бомбардировките сгради в центъра на София. Ценев вижда бита, конкретиката, хора пушили някога по балконите, сега отломки, вижда настоящото разхищение, вижда и бъдещето – други хора по балконите, вижда там и себе си. Стрезов се препъва в мъгляви абстракции, мъчи се да съчини поезия, без да съзнава, че именно конкретиката е кръвта й, а не витиевати високопарности. Именно Ценев се загнездва в новоосвободения от Щилиянов апартамент, именно той получава Лиляна, а не Стрезов.

Идеите, темите са силно присъствие в романа. Митологичността и метафизичността, така изкусителни, зачекнат ли се Големите™ моменти в историята ни, не са. На метафизиката е отдреден един-единствен миг точно в средата на романа, в първите дни от народния съд, по Коледа, когато над София се стелят сняг и Смъртта, олицетворена. Иначе и в двете  посоки от този връх се плъзгаме надолу по метемпсихозата – човешки тела, лица и души, дистилирани в животинска и растителна образност в метафорите на Игов. Човеците са гмеж, „сволоч“ или просто екзотични зверове, като крокодилите, пауните, котките и моржовете, въртящи опашки из „Веслец“, улицата на червените фенери в София, страшна и недостъпна за пречистените в комунистически плам души на нашите герои. Угодническите фашистки писарушки изпадат като насекоми от страниците на литературните вестници и списания, а предадените на Смъртта някогашни политици-царисти са описани като сборище от пернати, ючбунарци са „врабчета“, костюмът на Щилиянов е „гълъбовосив“, а Ценев и прослойката, която той олицетворява, обсебва овакантена стара България като сврака в чуждо гнездо. Случилото се в народния съд пък е жътва, гроздобер, а и неживата природа не ни е спестена под формата на „гранитния“ Крумов, описван непрестанно като къс канара; той е другият „бащица“ в сюжета и най-жесток съдия, подобно на първоизточника на фамилията му.

Романът започва и завършва под погледа на „кротките“ ючбунарци, но Игов успява в собствения си писателски глас да „развали“ това усещане за кротост – ючбунарци са вечните свидетели, но не безстрастни, нито сплашени, нито пък безразлични. Вътре в тях вечно кипи жив диалог, ярка мисъл, съпричастие и съд. Игов просто призовава тези вечни свидетели в съда на историята, а от другата страна са уж героите й. Свидетелите ги поглеждат в очите и проговарят.