Кротките

Кротките на Ангел Игов се вписва естествено в поредицата от изразителни и умни модерни романи за българската история, които се появиха през последните години и които заслужено получават признание. Въпросните книги имат много достойнства, за повечето от които може да се говори най-вече през субективните лични възприятия; така и трябва, литературата разчита на пъстротата на заедно творящите писатели и читатели. Едно от най-големите им достойнства обаче е донейде обективно, или поне за него може да се мисли с малко по-точни инструменти. Тези романи внасят истинска модерност, както в прочита на историята (а от това у нас имаме явна нужда), така и в литературата ни. Правят го най-вече чрез ясното осъзнаване, че езикът на един роман трябва сам да се поставя под съмнение, да очертава вътрешните си линии на напрежение. Кротките е именно такъв роман.

Темата му – първите месеци на комунистическа власт, смачкването на предхождащото статукво и кулминацията на тези усилия в Народния съд от 1944-а и 1945-а година – е, доколкото разбирам, слабо изследвана и обхваната от неяснота; истината за нея, доколкото я има, е разкъсана на хиляди парчета, повечето от тях безвъзвратно заминали си. Разказвачът на Ангел Игов не се стреми да се преструва на историк, нито пък на психологическа призма, която може магически да пречупи историята и да я направи някакси интуитивно по-разбираема. Разказвачът не е дори главният герой на романа – младият пишман-поет Емил Стрезов, ненадейно превърнал се в народен обвинител, – нито пък е разказвач малко или повече всезнаещ, като онези от едно време, толкова удобни (и неправдоподобни) именно за изграждането на солидна историческа илюзия. Разказвачът е хоровият глас на целия софийски квартал Ючбунар. Ючбунарци са стотиците очи и уши, улавящи думите и действията на героите на тази конкретна история, те са гласът ѝ.

Този избор на Ангел Игов може да бъде видян и като малко триков, като хитър ход, който да разтовари част от писателските трудности, или пък някаква привидяна морална отговорност, с която е оседлан автора. Доколкото литературата е структуриран набор от именно такива трикове, да, наблюдението е вярно, но то е вярно за практически всичко в художественото писане. Кротките заявява малко трикстерската си природа съвсем смело, но пък и без да ѝ придава особена важност. Още на първата страница се появява един такъв чудесен номер. Нейното последно изречение – „Това беше ти.“ – разколебава читателя по необичаен начин, сякаш го поставя в книга-игра и на следващата страница от него ще се иска да избере дали да поеме в едната или другата посока. Веднага става ясно – ючбунарският хор се обръща към своя герой Емил Стрезов, но това е само един от детайлите в направата на текста, които инсинуират идеята, че на мястото на Стрезов би могъл да се намери всеки, вътре в примката от слепите случайности на историята.

Безгласието на Стрезов и многогласието на разказвачите съвсем не означават, че на последните им е вменена някаква обективизирана надеждност. Кротките в Кротките може да не изпускат нищо от погледа и слуха си, може да са навсякъде по всяко време, но в техния глас също е заложен неизбежният релативизъм на човешкото съзнание и език, изправени пред задачата да преценят или разкажат нещо. Романът изказва моралните си оценки пестеливо и остава похвално неутрален в сравненията между няколко еднакво безсмислени и грамадни злини, противопоставени в матриците на цивилизационната и личната история. В езика на ючбунарци обаче могат да се издирят онези малки, незабележими на пръв поглед присъди, които са също толкова неадекватни в пристрастността си.

Прекрасен е начинът, по който през текста е прокарана иглата на разказващите съзнания, надиплящи го с конеца на разказващия глас, който дава форма на написаното. Езикът на ючбунарци е убедителен и жив, какъвто си представям, че би могъл да бъде окрупненият глас на цяла една общност. Земен, звучен, вкоренен здраво не в абстрактна или взряна навътре образност, а в ежедневните символи, които градят конструкцията от смисъл за един беден работник – храната в устата и стомаха, обувките на краката, ръцете върху бедрата на някое хубаво момиче. Предметността на езика тук е навсякъде: пистолетите на коланите изглеждат като черни шоколади, ароматът на кафе е аромат на загадката, враговете на комунизма са сравнявани с насекоми и птици, наградата за борците и палачите е гроздобер. Не са само метафорите тези възли в текста, където езикът изневерява и превръща фактологията в супа. Разказът на ючбунарци е силно синестетичен, до степен на крайна опоетизираност, образите и модалностите се сливат в нещо като гъста и мека мъгла (с която започва романът), може би мъглата на историята; съвсем като в поема алитеративното изобилие тук-таме натъртва и оконтурява, къде заглаждайки, къде заеквайки.

В тази мъгла личностните очертания са размити, но не защото отделните герои са твърде сложни психологически цялости, за да бъдат запечатани правдиво. Обратното, те са твърде простовати и прекалено лесно и безропотно пасващи на отредените им от случайността функцийки. Затова и на Емил Стрезов с такава лекота му се привиждат въображаеми двойници – в лицето на здравеняк от комунистическата милиция, в това на нелепата му жертва на скамейката на Народния съд, в пресметливия му ментор. Кротките умело показва най-страшния ефект на съда – тоталното обезличаване на всякакви морални оценки и индивидуални личности насред исторически кръстопът, който разбива самия фундамент в представите за справедливост и човещина. За чистото зло се казва, че няма оттенъци, но освен това и че често е съвсем банално. С други думи, в най-чистата си форма то е въплъщението на блудкавостта и безличността. А кротките разказвачи на романа може и рядко да получават глас от историята, пък и тяхната истина не е по-вярна от всяка друга, но поне е изказана на искрен език, лишен от жалка блудкавост.