Към никъде (Cytonic)

Случвало ли ви се е да следите поредица, която първоначално ви е харесала, и с всяка следваща история тя става все по-добра, все по-уникална, давайки индикации, че това може да се окаже историческо произведение за жанра си? На мен определено ми се е случвало и преживяването е разкошно.

Към небето е противоположният случай. След чудесната първа книга, която смеси Играта на Ендър с космическа мистерия и дори леки елементи на ужас, втората част се оказа долнопробен училищен симулатор, където всички разкрития по някакъв начин бяха по-разочароващи от теориите ми. Но НИЩО в поредицата или в останалото творчество на Брандън Сандерсън – автор, който както добре знаете, уважавам много – не ме беше подготвило за тоталната кочина, която представлява Към никъде…

Както си спомняме от финала на предишната част, Спенса се оказа принудена да се хвърли в Никъде – субпространството, където създанията със сайтонични сили отиват, когато се телепортират, и дом на гробокопачите*. Може би също като мен, този клифхенгър ви е накарал да очаквате психиделично начало на третата книга, изпълнено с разкрития, които Спенса ще може да използва в борбата си с невъобразимо досадните извънземни, които почти са изтребили човечеството?

В грешка сте. Никъде е, оказва се, плетеница от реещи се фрагменти от различни планети, пълна с глуповати индивиди, попаднали там по една или друга причина, и бавно губещи спомените си, занимавайки се с глупости. Сандерсън въвежда изцяло нова реалност в Към никъде, със свои собствени изключително тъпи правила в пошлия стил на „дай да го обясним до смърт“ от най-ранното си творчество.

Ако очаквате светоизместващи разкрития, пригответе се първо да прекопаете през 300+ страници ПРИКЛЮЧЕНИЯ! Гоненици с ПИРАТИ! Опитите на внезапно себеосъзналия се М-бот да РАЗБЕРЕ ЧОВЕШКИТЕ ЕМОЦИИ! КАТО ТИЙНЕЙДЖЪР! И разбира се какво е книга на Брандън Сандерсън без цял нов каст весели персонажи! Този път в главната роля на „ненужен образ, който да въведе героинята в новия свят“ е ПРИКЛЮЧЕНЕЦЪТ Чет. Сериозно, това му е ролята. Приключенец. Изгубил спомените си от живота преди Никъде, той приключенства. И разбира се, крие ТАЙНИ. Но за тях ще трябва да прекопаете през преждеспоменатите 300+ страници ПРИКЛЮЧЕНИЯ.

Споменах ли ПИРАТИТЕ? Да? Ето ги пак! Те са разделени на групи, които враждуват помежду си. ЕХА! Но понеже е трудно да се намерят кораби и нови попълнения, се стрелят с оръжия, които само им изключват двигателите. Водачката на ПИРАТИТЕ, на които Спенса попада, чието име умишлено забравих завинаги в момента, в който затворих книгата, произхожда от вид, в който всеки има свое дърво! И езикът им е изпълнен с идиоми, свързани с плодовете на това дърво! Идиоми, които Спенса не разбира, но може да накара преводача си да превежда! НО НЕ ГО ПРАВИ! Защото ако Брандън Сандерсън е научил нещо от „Писане на странични персонажи For Dummies“, то е, че ако дадеш ЕДНА уникална (и неконтролируемо дразнеща) черта на въпросните странични персонажи, си готов!

Ако тези произволни изблици на ненавист не са особено информативни за съдържанието на Към никъде, надявам се поне да ви дават ясна идея за тона на книгата. Историята е ЗЛЕ. Неистово, вбесяващо ЗЛЕ. Целият роман трябваше да е бонус повест на уебсайта на Сандерсън, защото трамбоването из разнородни терени, гонениците с пирати и О, БОЖЕ вбесяващото поведение на М-бот просто не си струват разкритията накрая.

А разкритията са… Спомняте ли си как в Към небето изглеждаше, че гробокопачите са някакви космически божества, чието древно космическо внимание се насочваше към Спенса при всеки телепорт? И колко разочароващо беше разкритието, че те са някаква досадна форма на извънземен живот, която се манифестира под формата на пинбол Звезда на смъртта? Със стая в центъра? Представете си тази невъобразима глупост и я умножете по три, за да си изградите идея какви са РАЗКРИТИЯТА в края на третата книга.

Не знам, честно не мога да си спомня друга поредица, в която първата част да ми е допаднала толкова много и всяка следваща история да ме е разочаровала толкова силно. Към небето е ярък пример за неприятната тенденция на автори, които типично пишат за възрастни, но решават, че писането за тийнейджъри трябва да е „весело“, „леко“ и елементарно, все едно читателите от тази аудитория не са просто млади, а ТЪПИ. (Тук виждаме Роланд, обладан от праведния дух на Урсула Легуин – бел. ред.) Чарли Джейн Андерс имаше сходен проблем, но тук положението е просто катаклизмично.

Още по-дразнещ ми е фактът, че Сандерсън отлага за все по-неопределеното бъдеще произведения, които феновете искат, като Елантрис 2 или романи в световете на Cosmere повестите, но разширява тази некадърна и бозава вселена с аудио-повести и други предстоящи проекти. Не знам кой толкова отчаяно иска ОЩЕ Спенса и съпътстващите я хомункулуси, но лично аз ще прочета финала на поредицата само от злоба, за да не съм си тотално губил времето с може би най-слабата книга, която съм чел последните пет години…