The Judging Eye The Aspect-Emperor #1

(Текстът е публикуван оригинално в блога на Roland. Преводът е на Moridin)

Двадесет години са изминали, откакто Воинът-пророк Келхус е обединил разпокъсаните народи на Трите Морета и е провъзгласен за аспект-император. Сега Новата Империя властва над цивилизования свят и разпростира границите си все по на север. Консултът вече не е детска приказка, а провъзгласен от трона за най-голямата заплаха пред човечеството. Ловките му шпиони-двойници са издирвани и екзкутирани публично. Проклятието е свалено от Малцината. Императорът, в своята божественост, е пренаписал светите текстове и вековната омраза между Хилядата Храма и магьосническите Школи е погребана.

Дошло е време за заветния зов на оръжие. Великият поход – към Голготерат и към жестоката битка с Консулта – е на път да започне. За две десетелитеия скалперите – нова порода ловци на глави, които убиват Сранки за пари – са прокарали път през северната пустош и сега армиите на Трите морета най-сетне имат шанс да достигнат древния враг на човешкия род.

В Момемн императрица Есменет управлява от името на божествения си съпруг, заобиколена от не съвсем човешките им деца. Междувременно, отдавна загубената ѝ дъщеря Мимара, открива магьосника-отшелник Акамиан и разбира задачата на неговия живот – да открие тайната на Дуниейните и на произхода на Анасуримбор Келхус. Но други сили също гледат в северна посока и сякаш дори боговете са на път да се изправят пред аспект-императора.

The Judging Eye донякъде прилича на The Darkness That Comes Before – и двете са просто началото на една история – въпреки че предлага по-задоволителен завършек на повечето си сюжетни линии. В някои отношения тя е по-доброто начало, но в други е просто по-лоша книга. За тези двайсет години много неща са се променили в света на поредицата и докато персонажите в The Darkness… започваха отникъде и се развиваха доста в рамките на първата трилогия, тук всички пионки са вече на дъската и на необходимите позиции. Следователно на книгата липсва този приключенски и запознавателен елемент, който позволяваше да видим еволюцията на героите. Това обаче не е най-сериозният проблем на книгата. Далеч по-неприятно е силното усещане за „ериксънизми“, т.е. безсмислени интроспекции, които не достигат доникъде и не изпълняват никакви ясни цели. По принцип съм голям фен на това персонажите да свръх-анализират и да философстват, но докато в Принцът на нищото всичко това служеше на сюжета, тук се усеща основно като излишен пълнеж.

Друг повод за недоволство е фактът, че някои от сюжетните линии са просто прекалено провлачени. Цялата арка с Воина на Белия Късмет и с машинациите на богинята зад него изглеждат напълно не в синхрон с останалата част от поредицата и ми напомниха опасно много за Малазан. Лигавото емо-създание Сорвийл, което не само че трябва да понасяме в цялата линия за Великия поход, но и получава съществена роля към края, също е нещо, което по-скоро бих очаквал от Стивън Ериксън, отколкото от Бакър. Арката с „Мория“ пък отнема цяла една половина от книгата, но по някаква причина не се усеща особено крадена от Толкин, може би заради прекалената очевидност на приликите.

Като се абстрахираме от тези негативизми обаче, The Judging Eye си остава изключително добра! Новата Империя е място на моменти великолепно, на моменти явно фалшиво, създадено от ум, който едновременно цели да заблуждава и да манипулира, но и да бъде максимално ефективен. Промените в обществения ред спрямо двайсет години по-рано са интересни, но Бакър не прекарва твърде много време върху тях, а се съсредоточава в сбърканите деца на Есменет и Келхус. Всички те имат своите явно странности, всеки е по малко луд и по малко извратен в своята неестествена гениалност, тъй като, разбира се, дуниейнското семе е твърде силно, за да бъде износено от обикновена смъртна жена.

За самия аспект-император почти не се говори с името му. Бакър дава всичко от себе си да го отдалечи максимално от читателя и ще забележите, че Келхус няма вече гледна точка в текста. Той е фигура с неизмерима мощ, божествено същество, което предизвиква благоговение, обожание, ужас и пълно подчинение. За мен това е изключително успешно стилистично решение, тъй като Келхус няма как вече да бъде развиван от автора като обикновен герой. След двайсет години в света на хората, с цялата икономическа и магьосническа власт на Трите морета, съсредоточена в ръцете му, да не говорим за събираното с векове там познание, той е на този етап нещо, което автор няма как да опише достоверно, ако се опита да влезе в главата му.

Останалите познати ни герои са повече или по-малко верни на себе си, макар и вкарани в различни обстоятелства. Есменет и Акамиан все така се самосъжаляват до полуда и хленчат на поддържащите си персонажи. Новите попълнения са понякога страхотни (като повечето от децата на Келхус), но понякога покъртителни (като Мимара и Сорвийл) – но нито един не е особено запомнящ се. Интересен момент в развитието на Акамиан е еволюцията на неговите сънища, които му разкриват все повече информация, скрита от останалите в Мандата.

За съжаление Бакър не изглежда да е на страната на Келхус и историята като че ли отива в посока, която не съм сигурен, че харесвам. Разбира се, това е писател, който отдавна е доказал способностите си да създава непредсказуеми и епични финали, независимо колко зле изглежда развитието на сюжета към даден момент, но трябва да си призная, че „Ериксън“ арките определено поизпилиха нервите ми, а аз не съм читател, който лесно се изнервя само защото не му допада накъде върви сюжетът. Така че се надявам The White-Luck Warrior да върне нещата в правилните релси. Защото войната с Консулта тепърва предстои и обещава да бъде епична!