Inhibitor Phase Пространството на откровенията #4

Алистър Рейнолдс е познат на българските читатели най-вече с книгите от поредицата Пространството на откровенията, започнала с едноименния роман, издаден у нас през далечната 2003 г. Освен него, четох навремето и Казъм сити, но по една или друга причина пропуснах следващите части и като цяло имам приятни, макар и смътни, спомени. Наскоро забелязах, че има нов роман, който според автора може да се чете и самостоятелно, бях зажаднял за научна фантастика и реших, че това ще е. Голяма грешка.

Inhibitor Phase се пада хронологично след Пропастта на опрощението – инхибиторите са победили, от човечеството са останали разпръснати групички, които се крият като мишки. За незапознатите с поредицата, нека поясним, че въпросните инхибитори са машини, които периодично изтребват всяка развита космическа цивилизация. Главният герой се нарича Мигел де Руйтер и иска само да бъде оставен да доизживее дните си в една примитивна колония. Но тайнствена жена със свръхмодерен кораб го отвлича и му заявява, че той всъщност е брат на Невил Клавейн – легендарен военачалник, познат на феновете на поредица от романите, които аз не съм чел. Познайте кой според нея е ключът към откриването на древно средство за борба с инхибиторите? Точно така, именно Мигел, известен и като Уорън Клавейн.

Книгата е структурирана като компютърна ролева игра – иди там, намери предмета X, после убеди лицето Y да се присъедини към групичката приключенци, като му изпълниш един куест, накрая посети опасното място Z, за да намериш ултимативния артефакт. Уорън протестира колкото да не е без хич, но в крайна сметка следва предначертания път с такава убеденост, все едно е говорил с автора и е разбрал, че няма друг изход. От време на време има и ретроспекции от миналото на главния герой, но те са така акуратно подредени и идват с такава хирургическа точност в момента, в който сюжетът има нужда от определени спомени, че затвърждават усещането за добре планирана, но тотално бездушна история.

Стигаме и до най-големият недостатък на романа – персонажите. Индивидуалността им е сравнима с тази на бял лист хартия. Всички проявяват еднотипен стоицизъм и героизъм, говорят по един и същ начин (освен една героиня, която за цвят слага думата verily под път и над път), а конфликтите между тях се разрешават с твърде голяма лекота, защото трябва да бързат за следващия куест.

Диалозите са потресаващо зле. Инфодъмпингът се редува с отчайващо плоски шеги, които ми напомнят за чувството за хумор на Брандън Сандерсън, Или по-точно за липсата му. Започнах сериозно да се чудя дали Рейнолдс е забравил как се пише или преводачите навремето са направили речта на героите му да звучи по-малко като дело на човек, който няма никаква представа как говорят хората в реалния живот. Стилът на писане като цяло е пълен с надути фрази и тромави изречения като: „Yet authority blasted off her like a cold, shrieking wind, finding every loose chink in my soul„.

Друг проблем, произлизащ до голяма степен от безличните герои, е липсата на емоционален заряд. Все пак става дума за пост-апокалиптичен роман, в който персонажите минават през множество перипетии. В началото главния герой се налага да изостави жена си и дъщеря си с ясното съзнание, че и да се върне вкъщи, те ще са починали. Има автори, които могат да накарат читателите да се привържат към герои, които са присъствали само на страница-две. Рейнолдс не е от тях. Затова и раздялата, и множеството саможертви, които следват, оставиха у мен впечатления от рода на „кой точно беше тоя, който умря?“ и „голяма работа, карай нататък“. Особено към средата на романа има поредица от жертви за каузата, които очевидно се предполага да ни разчувстват и да покажат колко отчаяно е положението, но резултатът беше по-скоро „колко пъти ще се измъкват нашите хора на косъм благодарение на жертвоготовността на третостепенни герои?“, отколкото усещане за трагедия.

Поредицата е космическа опера, но с уклон към твърдата научна фантастика. В Inhibitor Phase има някои нелоши попадения, демонстриращи уменията на Рейнолдс в жанра – заместител на кръвта, който при нужда служи за импровизирано оръжие. Или пътешествие през фотосферата на звезда, за да не бъде засечен корабът от инхибиторите. За финал, има спускане в недрата на газов гигант. Но като цяло сюжетът далеч не е толкова интересен, че да компенсира плоските герои и недодялания стил на писане. Интересните идеи също почти отсъстват. Препоръчвам книгата само на големи фенове на поредицата Пространството на откровенията, които умират от любопитство да видят какво става в света ѝ след Пропастта на опрощението и искат да видят отново някои от познатите герои. Всички други може спокойно да я пропуснат.